VI. Сонцева женитба со мома Вълкана.

Ой ти, Боже, мили Боже!
Шо ми правишъ, Боже чуда и нишане,
Та се чуди небе дуръ и земе,
Чудетъ ми се ощ' и седемдесе крале,
Дуръ и Юди Самуили пу планини. 5
Три недели сонце не изгрелу на небе-ту,
Да си грее да си свети на земе-та;
Земе си е с' църна дреха ублечена,
Та не може никой да излезе утъ пещери,
Да си иде на поле широку, 10
Та да жнее бели бильки шо призрели на поле,
Та си капетъ као круши пу земе-та!
Лету си е вече поминалу,
3а стигнала люта зима и студена,
Па ф' пещери нищу нема 15
Та се чудумъ чудетъ седемдесе крале.
Шо ша праветъ, шо ша боде?
Та ми фодетъ дуръ на край земе,
Дуръ на край земе при първа крале,
Шо си гради нова града и гулема; 20
Масторе си има чудувити нишанлии
Шо ги нема нийде на земе-та;
Сички иматъ криле пудъ мишница,
Я шо си е ду башъ масторъ,
Той си има златни криле, 25
Хемъ си ми е чудна крале на Змеюве;
Афъ роки доржи ду два сребрени ключе,
С' техъ си заключе ду два потайни кладнеци:
Първа кладнецъ шо си има силна дожда,
Кога иска га утключе, 30
Та си праща силна дожда на земе-та,
Да си растатъ бели бильки на поле-ту
Втори кладнецъ шо си има силни града,
Кога ми се Змейска крале мощне налюти га утключе,
Та си праща силни градъ на земе-та, 35
И си чука с' негу бели бильки на поле-ту.
Ясну сонце си е пратилу 3мейска крале,
Той да награди нова града нишанлие,
Шо га нема нийде на земе-та;
Кой га види да се чуди, 40
Първа крале фальба да си фали,
Чи си има града нишанлие;
Аф' нег' да ми седи Вълкана девойка,
Шо си либи ясну сонце.
Дуръ да идатъ седемдесе крале на край земе, 45
Масторе си вече града наградили,
Афъ средъ поле си ми грее као сонце!
Ела чи си свети лу на първа крале,
На други-те си е темну потемнену!
Първа крале курбанъ си коле дуръ на Бога, 50
Чи си има града нишанлие;
Курбанъ коле седемдесе крави,
Та утиде курбанъ дуръ на Бога;
Па си гозба гости сите масторе.
Седнали ми на кральски трапези, 55
Още афъ уста нищу не клали,
Си дойдоха и седемдесе крале,
На първа крале поклонъ се покланетъ;
Той имъ вели утговори:
Добре дошли, седемдесе крале! 60
Седните ми на трапези,
И васъ гозба да си госте,
Чи си имамъ града нишанлие,
Шо га нема нийде на земе-та.
Седнаха ми седемдесе крале на трапези, 65
Лу седнаха седемдесе крале на трапези,
Сите масторе на ноги станаха,
Та си фъркнаха као пилци афъ море-ту!
Какъ ми виде първа крале, мощне му се нажелилу,
На крале си вели утговори: 70
Е бре, седемдесе крале мои побратиме!
Мольба ви се моле
Да постоите малку да почекате,
Дуръ да источе мое бъчва руйну вину,
Шо си бере иледа тувара, 75
Да гу изсипа афъ сова море широку;
Мои масторе баремъ вину да си пиетъ.
Ша чекаме, кралю, от' да не чекаме;
Бил' и нее на ардамъ ша ти дойдеме.
Та си точетъ руйну вину две недели, 80
Утъ бъчва гу точетъ афъ море гу изсипуватъ,
Дуръ е море вече поцървенелу!
Утъ море ми вика змейска крале:
Стига вече, кралю, вину точи,
Чи сме сички мъртви упиени! 85
Нам' си стига сова курбанъ шо ни стори,
Гостите се сега вие на трапези.
На крале си дуръ тога сорце доиде,
Та си седна на трапези на вечере;
Гозба си се гости сасъ седемдесе крале; 90
Служба си ги служи Вълкана девойка,
Шо ги нема нийде на земе-та:
Утъ лику й грее ясну сонце!
В' гръди й е ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди! 95
Очи й се као факла еребица!
Коса й е ду земе-та!
Хемъ е со злату позлатена!
Какъ га гледатъ седемдесе крале,
Сички искатъ снъха да хми боде, 100
Ела си е углавена за Брахила крале,
Шо е юнакъ надъ юнаци!
Та си никой ни кайдисува да га тера.
Гозба е траяла тамамъ три недели.
Чекатъ си ми седемдесе крале сонце да угрее, 105
Афъ темну темнилу немой да сй фодетъ;
Колку си ми тие чекатъ,
Още толку земе се стемнева!
Та ми заплакаха седемдесе крале и ми завикаха:
Ой ти Боже, мили Боже! 110
Кажи, Боже, шо грехъ сме чинили?
Та си сонце на небе-ту не изгрева,
Да си грее, да си свети на земе-та;
Аку си сме грехъ чинили.
Сите крале курбанъ ша ти колеме. 115
Плакатъ си ми седемдесе крале,
Ощ ми се мольба молетъ,
Ела Господъ мольба не хми слуше!
Първа крале хми вели утговори:
Е бре вие, седемдесе крале! 120
3еръ не знаете чи сме грехъ чинили,
Та за сова сонце не си грее на земе-та!
Ела нее курбанъ Богу да си колеме,
Да ни каже шо грехъ сме чинили,
Та се е толку на насъ налютилу. 125
Седемдесе крале си услушеха първа крале,
Та си секи закла курбанъ дуръ на Бога;
Курбанъ ми траелъ три дни и три нощи,
Дуръ тога е месечина дума продумала,
На седамдесе крале вели утговори: 130
Е бре вие, седемдесе крале!
Утъ васъ грехъ никой не е чинилъ,
Грехъ е чинилъ първа крале,
Шо си даде Вълкана девойка на Брахила крале
Та измами мое брата ясну сонце! 135
Утъ сова се сонце налютилу,
Та не иска да си грее на земе-та.
Мое брата си залиби Вълкана девойка,
Шо га нема нийде на земе-та;
Дуръ не си дойде Вълкана девойка афъ наши сарае, 140
Сонце не ша угрее на земе-та!
Седемдесе крале й велетъ и говоретъ:
Месечину, наше мила сестрице!
Я кажи ни, месечину, шо да правиме,
Какъ да смириме тое брата ясну сонце? 145
Да зафати да си грее на земе-та,
Чи е вече лету поминалу,
Я нищу афъ пещери не сме турили;
Сите бильки искапали пу земе-та!
Аку не жели насъ шо сме устарели, 150
Не жели ли баремъ наши-те малки деца,
Шо си фодетъ низъ поле-ту и си роки кършетъ,
Чи си нема шо да едатъ!
Мое брата мощне млогу е налютенъ,
Неша може кулай да се смири, 155
Чи гу е Вълкана девойка млогу мамила;
Либила гу цали седемъ години!
Сонце се е вчера на мене тъжилу,
Утмалъ ми е дума продумалу:
Месечину, мила сестрице! 160
Млогу ми е, сестру, дугрозилу!
Още два дни ша си трае, ша си чекамъ;
Аку не си виде Вълкана девойка афъ мои сарае
Ша изгрее на небе-ту као люта огань,
Та ша изгоре сите люде на земе-та! 165
Дуръ тога сорце ша ми се нарадува,
Та ша грее ша си свете на земе-та.
Какъ ми чуха седемдесе крале, заплакаха, завикаха,
Та си питатъ месечина и га прашеть:
Кажи си ни, месечину, шо да правиме, 170
Какъ да си дадеме на тое брата Вълкана девойка?
Сорце да му се нарадува,
Та немой вече да на мочи;
3арадъ Вълкана сита земе да погури!
Месечина си хми вели утговори: 175
Утре още рану курбанъ на Бога да колете,
Кральска гозба да се гостите,
Служба ша ва служи Вълкана девойка;
Кога вече гозба се нагостите,
И се напиете руйну вину, 180
Да запеете песна шо си е за свадба;
Дуръ да вие песна испеете,
Ша си слезе утъ небе-ту люлька звездувита,
Та ша падне дуръ на ваше трапеза;
Вие секи на люлька да се люлете, 185
Редъ да дадете и на Вълкана девойка,
Ред да й дадете люлька да залюлете;
Тога нее люлька ша си тръгнеме на небе-ту.
Мое брата лу какъ ша види Вълкана девойка,
Чи си седи афъ негуви сарае, 190
Сорце ша му се мощне нарадува,
Ша си земе утъ земе-та църна дреха,
Та ша блесне да си грее да си свети на земе-та
Сова рече месечина не отрече,
Утиде си афъ сарае при майка си, 195
Да си вечере сладка вечере.
Я седемдесе крале си флезоха при първа крале,
Та му велетъ и говоретъ:
Стани, кралю, немой плачи!
Наше мольба се услише: 200
Богъ си прати звезда месечина да ни каже,
Утъ шо сонце не угрева,
Да си грее да си свети на зема-та.
Богъ си иска курбанъ да му колеме,
Хемъ и кралска гозба да се гостиме, 205
Служба да на служи Вълкана девойка,
Чие мома чиста као Дефчинка,
Шо си чини изметъ дуръ на Бога.
Първа крале какъ ми чу мощне се зарадува,
Та си стана правъ на ноги-те, 210
На изметчии вели утговори:
Е бре, изметчии, мои верни слуги!
Идите ми скору на поле-ту афъ пещери,
Дека си е мое стаду все на отбуръ;
Та ми докарайте иледа крави ялувити, 215
Ш си биватъ за курбанъ дуръ на Бога;
Флезйте си и ф' мое-та башъ пещера,
Дека ми е руйну вину тригодишну;
Источите шо си ми е найгулема бъчва,
Шo си бере иледа тувара голу вину; 220
Вину си ми товарите на мое-та огнена кучие,
Шо си фърка као найфъркату пиле;
За сахатъ да идете ду поле-ту,
Сахатъ афъ пещери да ми седите,
Я за полувина да си дойдете дуръ при мене, 225
Чи ша коле рану още курбанъ дуръ на Бога,
Хемъ и гозба ша си госте седемдесе крале.
Та утидоха на поле-ту афъ пещери,
Де си бе кральску стаду все на отбуръ;
Та ми фатиха иледа крави ялувити, 230
Шо си биватъ курбанъ дуръ за Бога;
Флезаха си и ф' кральска пещера,
Дека си бе руйну вину тригодишну;
Источетъ си шо си ми е найгулема бъчва,
Шо си бере иледа тувара голу вину; 235
Вину си туваретъ на огнена кучие.
Кучие си фърка као найфъркату пиле,
Ела крави не си фодетъ, не си фъркат!
Та се чудетъ изметчии шо да праветъ?
Мольба си се молетъ дуръ на Бога: 240
Ой ти, Боже, мили Боже!
Крале си ни, Боже, поръче:
За сахатъ да дойдеме ду поле-ту,
Сахатъ афъ пещери да седиме,
Я за полувина да си идеме дуръ при негу, 245
Чи ша коле курбанъ утре още рану:
Огнена кучие, Боже, си ми фърка као пиле,
Лу ялуити крави не ми Фъркатъ!
Мольба ти се, Боже, молиме,
Да си дунeшъ силна, ветра на земе-та, 250
Та да си кара скору ялувити крави;
Дуръ да иде огнена кучие афъ кральски-те дори,
И ялувити крави афъ дори да си флезатъ,
Немой крале мока да на мочи;
Да на затори афъ темна зандана, 255
Да на едатъ люти змии и ламии,
Чи не му сме кральска лакардие сайдисали.
Де ги дучу Господъ горе утъ небе-ту,
Та си имъ мольба-услише;
Си искара златни ключе утъ пазуфи, 260
Та утори златни-те си ветрувити сарае,
Та си прати силна ветра на земе-та:
Какъ ми заду силна ветра гори подроби,
Гори подроби, поле поломи;
Си заду и тие ялувити крави; 265
Та ми фърка огнена кучие,
Фъркатъ си ми ялувити крави;
За полувинъ сахатъ ми утидоха афъ кральски сарае.
Първа крале какъ си виде,
Чи си идатъ изметчии, 270
Сорце му се мощне зарадува,
Та си дарба дари сите изметчии.
Па си вика седемдесе крале,
Да си слезатъ долу на широки дори,
Курбанъ да си колетъ дуръ на Бога, 275
Да но сонце си изгрее на небе-ту,
Да си свети да си грее на земе-та.
Седемдесе крале ни ми стоетъ,ни ми чекатъ;
Слезоха си долу на широки дори
Та си заклаха курбанъ дуръ на Бога иледа крави, 280
Дуръ си река утъ кръви тече,
Та заези сите дори и ливаде!
Па се качетъ седемдесе крале на висе дивана,
Да се гозба гостетъ за Боже име;
Гозба да се гостетъ руйну вину да си пиетъ 285
Служба си ги служи Вълкана девойка:
Утъ лику й грее ясну сонце!
В' гръди й е ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди!
Очи й се као факла еребица! 290
Коса й е ду земе-та!
Хемъ е со злату позлатена!
Крале,си се гозба гостетъ и си руйну вину пиетъ,
Я звезди-те се собрали афъ сончеви сарае,
Та си плетатъ люлька звездувита, 295
Люлька плетатъ и си песна пеетъ,
Чи ша се жени братъ хми ясну сонце.
Вече ми се крале гозба нагостиха,
И ми се напиха руйну вину;
Та запеха песна шо си е за свадба; 300
Песна пеха тамамъ два сахате;
Лу шо си се песна испеели,
Утъ небе си падна звездувита люлька,
Люлька виси на кральска трапеза.
Първа крале какъ си виде люлька звездувита, 305
Мощне му се сорце зарадува;
На крале си вели утговори:
Е бре вие, седемдесе крале!
Нашъ курбанъ дуръ при Бога си утиде,
Та е пратилъ сае люлька звездувита, 310
Чи ни се е вече грешка упростила,
Та ша блесне сонце на небе-ту,
Да си грее да си свети на земе-та;
Сае люлька си прилега на мое-та керка,
На мое-та керка Вълкана девойка; 315
Кога се на нее люле сите да се чудетъ,
Какъ си ми е дюнягюзеллийка,
И люлька е гюзелъ звездувита.
Седемдесе крале му велетъ и говоретъ:
Нека седне тое керка на люлька-та 320
Да видиме да ли за нее си прилега?
Та ми седна Вълкана на люлька-та да се люле
Лу ми седна крале си люлька залюлиха;
Люлька си се не люле,
Лу се качи горе на небе-ту! 325
Викна, цикна Вълкана да си плаче:
Ой ле тате, мили тате!
Люлька не ми е паднала утъ Бога,
Люлька ми е спусналу ясну сонце,
Мене да излъже, да измами, 330
Да ме качи горе на небе-ту,
Да си праве измет на негува стара майка:
Три години има утъ какъ ма е сонце залибилу,
Та язъ гу самъ лъгала, мамила;
Дуръ сега ма сонце измамилу! 335
Какъ ми чу първа крале,
Чи си плаче негува-та мила керка;
И той ми се фати за люлька звездувита,
Па на керка си вели утговори:
Каде си ти, керку, и язъ там' да самъ, 340
Чи безъ тебе ша си умра!
Семдесе крале си ми гледатъ люлька звездувита
Какъ се дига горе на небе-ту,
Оше люлька не се скрила,
Де си иде Брахилъ крале низъ поле-ту; 345
Си ми еха бърза коне налютена,
Кога фърка не си знае дека фоди!
Афъ десна си рока доржи ясна огань,
Ясна огань да му свети низъ поле-ту;
Афъ лева си рока носи скъпи дари, 350
Иде си ми рока да цалуе на деду си,
И да си гу тешка дарба дари.
Още утъ конь Брахилъ не ми слезе,
Си ми рука Вълкана на дори да слезе,
Да му фати бърза коне налютена, 355
Да гу шета низъ широки дори,
Чи ми се е мощне уморилу;
Той си рука, никой не гу слуше!
Седемдесе крале си му велетъ и говоретъ:
Немой рукай, кралю, немой викай! 360
Остави си бърза коне на широки дори,
Той да си се шета низъ широки дори,
Ти се качи на виси дивани,
Извиси си очи горе на небе-ту,
Ощ' едношъ да си видишъ тое първе либе, 365
Чи си флева вече афъ сончеви сарае.
Какъ ми чу Брахилъ крале,
Си ми слезе утъ бърза-та коне налютена,
Та.се качи горе на виси дивани,
Очи извиси горе на небе-ту; 370
Та какъ си ми виде Вълкана девойка,
Чи се качи сусъ татку си горе на небе-ту,
Сорце му се люту наранилу.
Наранилу му се, као огань му се запалилу,
Не ми знае дека да си иде. 375
И той иска да си иде на небе-ту,
Та ми фъркна да ми фърка пу облаци.
Фърка, фърка, наблизи ми вече люлька звездувита;
Таманъ вече люлька да си фати,
Люлька ми се скри афъ сончеви сарае; 380
Брахилъ крале си ми падна као умрелъ на земе-та!
Не ми може ниту дума да продума,
Ниту с' рока да замаха!
Нажелилу се на седемдесе крале.
Та си пращатъ първа изметчие, 385
Да си иде на Юдинска земе,
Да си викне Юда хикимчийка,
Да сй дойде на край земе,
Да си лечи Брахилъ крале;
Билька да гу пои, 390
Немой младу да погине.
Та си дойде Юда хикимчийка,
Лу гу пои билька лекувита,
Си ми стана на ноги-те,
Дума си продума на седемдесе крале, 395
Та хми вели утговори:
Утъ Богъ нашло ясну сонце
Шо залиби мое първе либе!
Аку не си либе първе либе,
Баремъ дедува си земе ша заптиса, 400
Белки сорце ми се излекува?
Заптисай га, нема никой да га зева!
Та устана Брахилъ на край земе да си седи.
Седемдесе крале още не си фодетъ,
Лу си чекатъ ясну сонце да си блесне на небе-ту, 405
Да си свети да си грее на земе-та;
Чекатъ си ми още три дни и три нощи,
Сонце си ми па не свети на земе-та!
Вълкана девойка какъ ми ойде на небе-ту,
Сусъ татку си седи афъ сончеви сарае. 410
Сонце си ми още спие афъ майчини скути,
Майка му гу тиху буди:
Стани, сину ясну сонцу!
Да си видишъ тое първе либе,
Какъ си седи афъ тои огнени сарае; 415
Майка си гу буди, я той си не става,
Спие си, ми млогу тешку!
Стане си ми дуръ му се е вече сонъ дуделу,
Та ми вика звезда месечина:
Месечину, мила сестру! 420
Донеси ми студна вода утъ той кладнецъ,
Да си мие очи гуреляви,
Шо се спали три дни и три нощи.
Месечина си услуше брата ясну сонце,
Афъ роки си зе златенъ кронтиръ, 425
Та наточи студна вода утъ златни кладнецъ;
Донесе гу на брата си ясну сонце,
Да си мие очи гуреляви;
Вода си му посипува да се мие,
Я со уста си му дума дума: 430
Я погледни, брате, вонка на потоне,
Да си видишъ тое първе либе Вълкана девойка,
IIIo та чека да си станешъ утъ майчини скути,
Да цалуе тое ясну лику.
Та си погледна вонка на потоне; 435
Какъ си виде Вълкана девойка,
Сорце му се мощне зарадува;
Та й с' рока намахна, со уста си й продума:
Вълкану девойку, мое първе либе!
Шо ми седишъ вонка на потоне? 440
Ела си ми дуръ при мене афъ худае,
Ти да ми цалунешъ ясну лику,
Язъ да си цалуемъ тои факлати очи.
Та утиде Вълкана дуръ при сонце афъ худае,
Афъ худае още не ми флела, 445
Ясну сонце на ноги си стана,
Та й факлати очи цалуна,
И й дума продума:
Добре ми дойде, Вълкану девойку!
Добре си та найдохъ, ясну сонце! 450
Сова рече не отрече,
Пригърна гу, цалуна гу на ясну-ту лику,
IIa си му се мольба моли,
Та му вели утговорй:
Ой ти, сончице, мое първе либе! 455
Мольба ти се млогу моле:
И мой татку дуръ тука си дойде,
Утъ жельба не е хтелъ сама да ме устави;
Дуръ при мене иска да си седи;
Лу де си самъ язъ и той там' да е! 460
Сега ми е вонка на потоне,
Па си ти се мольба моле,
Немой да гу гонишъ утъ тои сарае,
И той ми е чисту као чиста Дефа,
Та ша прави изметъ дуръ на Бога. 465
Сега шо е дошелъ нека седи,
Немой за тебе да се жели,
Да се жели; да се тъжи,
Аку ми се жельба жели,
Мои огнени сарае млада ша гу погуретъ! 470
Я на майка си сонце вели утговори:
Ой ле, мале, стара мале!
Мое сорце дуръ сега се зарадува.
Сега вече ша си блесна на небе-ту,
Та ша грее, ша си свете на земе-та; 475
IIIo се люде да излезатъ утъ пещери,
Да ми идатъ на поле широку,
Та да жнеетъ бели бильки шо призрели,
Та си капетъ као круши пу земе-та!
И тие, мале, афъ пещери бильки да си туретъ 480
Чи ша боде снегувита зима.
Вчера рану си бехъ дуръ при Дожда Бога,
Та ми вели утговори:
Е бре, сонце, ясну сонце!
Още три недели да си греешъ на земе-та, 485
Вече да не излезешъ на небе-ту,
Ами да се скриешъ афъ той сарае,
Чи ша боде тешка зима снегувита.
Ша занлюче мои дождувити сарае,
Та ша отключе снегувити сарае, 490
Да си иде на земе-та три месеци,
Да ми боде сита земе снегувита;
3еме ма е млогу налютила, разедила,
Три години курбанъ не ми дала!
Та ша блесна, мале, да си грее, 495
Чи си има още две недели,
Дуръ да боде земе снегувита;
Та не мога, мале, да си ида дуръ при Бога,
Хаберъ да му чина за Вълкана девойка,
Чи е дошла жива на небе-ту, 500
Та си седи афъ мои-те огнени сарае.
Ти да идешъ, мале дуръ при Бога,
Да гу питашъ да гу прашишъ:
Да л' е просту и утъ негу,
Вълкана девойка жива да си е на небе-ту, 505
Да си седи афъ наше сарае,
И на Бога изметъ да си чини?
Та аку си е, мале, просту и утъ Бога,
Да си идешъ афъ мои ливаде,
Та да фатишъ ду две ялувити крави, 510
Ши ми ги дали курбанъ седемдесе крале,
Кога ми се гозба гостеха на край земе;
Та да си ги зготовишъ за вечере,
Да си гостиме мое първе либе.
Сова рече сонце не отрече, 515
Си ми блесна горе на небе-ту,
Да си грее да си свети на земе-та.
Лу ми блесна сонце на земе-та,
Седемдесе крале навървиаха да си идатъ;
Дуръ да си ми идатъ афъ пещери, 520
Сите люде си излели на поле-ту,
Та си жнеетъ бели бильки шо призрели;
Жнеетъ си ги и ги каратъ афъ пещери,
Да наполнетъ дупки и хамбаре;
Кога дойде зима да си едатъ; 525
Тие си ми жнеетъ на поле-ту,
Я сонце си грее на небе-ту,
Грее си ми колку грее,
IIa си очи извисева афъ сарае,
Да си види негуву-ту първе либе, 530
И да види шо му прави стара майка:
Утишла ли ми е дуръ при Бога,
Да гу пита, да гу праши?
Дуръ се запладнилу тога ми утиде при Бога,
Та гу пита и гу праши: 535
Бива ли, Боже, ил' не бива?
Вълкана девойка жива да си е на небе-ту,
Да си седи афъ наши сарае,
Да си либи мое сина ясну сонце,
И на тебе изметъ да си чини; 540
Чи си е чиста као млада Дефчинка.
Бива, от' да не бива.
Нека седи афъ ваши сарае,
Да си либи тое сина ясну сонце,
Та и на мене изметъ да си чини. 545
Та се върна сончева стара майка,
Утиде си афъ зелени ливаде,
Та си фати ду две крави ялувити,
Шо ги дали курбанъ седемдесе крале,
Кога си се гозба гостили на край земе; 550
Та ги зготви сладка вечере,
И ми тури златна трапеза,
Та си чека ясну сонце да си дойде,
Сусъ първе си либе да вечере сладка вечере.
Бавилу се сонце мощне се забавилу! 555
Сииръ си гледалу долу на земе-та,
Какъ си вика, какъ си плаче Брахилъ крале,
Чи погиналу негуву-ту първе либе,
Нема вече нийде да гу види!
Изметчии си гу мирили: 560
Молчи, молчи, Брахилъ кралю!
Тое либе си утиде на госте,
Ду година па ша си ти дойде!
Брахилъ не се кулай мири,
Коси-те си утъ глава-та скубе! 565
Ясну сонце му се смехъ насмева,
Чи си вика, чи си плаче:
Нема вече либе да си види!
Смехъ се смее и си клепна вече не си грее,
Утиде си при стара-та майка, 570
Да вечере сладка вечере.
Майка му гу на вечере судила:
Оти ми се, сину, толку забави?
Вечере ти вече истинала!
Немой ме мале питай: 575
Сиир си долу на земе-та гледахъ,
Какъ си плаче Брахилъ крале за първе си либе,
Оти нема вече да.гу види!
Я кажи, мале, утиде ли дуръ при Бога,
Хабер да му чиниш за Вълкана девойка, 580
Какъ ми дойде дуръ при нас на небе-ту,
Та си седи афъ наши сарае.
Утидохъ, сину, от да не ида.
Утъ Бога е просту на небе да си е Вълкана девойка,
Да си седи аф наше сарае, 585
Тебе, сину, да си либи,
Та и на Бога изметъ да си чини.
Какъ ми чулу ясиу сонце,
Сорце му се мощне зарадува,
Та си седна с' първе либе на вечере; 590
На вечере седна и първа крале на земе-та,
И той си вечере сладка вечере.
Ела вину не си има;
Той си тера руйиу вину тригодишну,
Да си пие сорце да си шани. 595
Чуди ми се ясиу сонце,
Де да найде руйну вину тригодишну,
Да напие, да разшани първа крале.
На майка си вели утговори:
Мале ле, мила мале! 600
Тука ли е, мале, звезда месечина?
Шо си има отключе-ту утъ келаре,
Да утключи вину да наточи.
Блесна си ми, сину, на небе-ту,
Да си свети на земе-та на керванчии 605
Отключе си на мене устави;
Знала си чи ша ми се гозба гостишъ.
Отклюучи си, мале, подземни келаре,
Та ми наточи руйну вину тригодишну,
Да си пие първа крале душе да разшани, 610
Немой тука жельба да се жели.
Та утключи подземни келаре,
Де си стои руйну вину тригодишну,
Шо гу нема нийде на земе-та;
Та наточи утъ башъ бъчва тригодищна, 615
Донесе гу на трапеза дуръ на крале,
Да си пие сорце да си шани,
Дуръ да си ми иде на негува земе.
Та се гозба погостиха малу млогу,
Малу млогу три сахате. 620
Сонце си ми иска да си спие,
На майка си вели утговори:
Мале ле, мила мале!
Хатъръ, мале, да ти не устане:
Ду се си спиехъ на тои скути, 625
Утъ се ша си спие на либеви скути;
IIотстели си мое златна потстеле,
Шо га си направила за невеста.
Хатъръ, сину, не ми устава;
Ду време се спие на майчини скути! 630
Спий си ми при тое-ту първе либе,
Чи сега е вече руен месецъ,
И ти чеду да си имаш на земе-та,
Той да си ми боде първа крале на земе-та,
Сите люде на селеметъ да искара! 635
Да ги куртолиса утъ пуста сура ламие,
Шо не дава никой да замине презъ белъ Дунавъ:
Ниту чувекъ да замине,
Ниту пиле да прифъркне,
Та да иде на широку поле, 640
Шо е пусту запустену.
Сова рече не отрече.
Си утори шарени келаре,
Та искара златна потстеле позлатена,
Та си потсла афъ огнена худае, 645
Де си беше сончеву-ту огнену руху.
Та си легна сонце афъ либеви скути,
Лу си легна Вълкана затруднела.
Та ми седи на небе-ту малу млогу,
Малу млогу три месеци; 650
Изметъ си чини дурь на Бога.
Дуръ си й време дойде да роди,
Мольба си се на сонце-ту моли,
Да га прати долу на земе-та;
Аку си е рожба люта халувита, 655
Да си тера Юда хикимчийка,
Да га лечи, дъ га пои билька родувита.
Та й сонце мольба услуше.
Собра си ми сите сестри звездувити,
Па да си направетъ люлька звездувита, 660
Да си спуснатъ на земе-та негуву-ту първе либе,
На земе-та люта рожба да си роди,
Немой на небе-ту зло да си пати.
Та ми се собраха сите сестри звездувити,
Па си направиха люлка звездувита, 665
На люлька ми седна Вълкана девойка;
Ду нее си седи неинъ татку първа крале;
Та ми звезди спущатъ люлька на земе-та,
И ми пеетъ песна гласувита,
Шо се чуе на край земе: 670
Иди, си~ху, иди долу на земе-та,
Да си родишъ тешка рожба халувита;
Ако ти е рожба млогу тешка,
Да си пуснешъ той татку на юдунска земе,
Да си рука, да си вика Юда хикимчийка. 675
Да та лечи, да та пои билька родувита,
Дуръ тога ти рожба ша си родишъ.
Дете ша си ми е мощне нишанлие!
Не ша има месту де да седи,
Та ша тера земе пуста и широка, 680
Име ша си му е Синче крале,
Оти ша си иде дуръ на чузда земе,
Шo си ми е пуста запустена.
Дуръ да си ми звезди песна испеетъ,
Люлька си ми слезе долу на земе-та, 685
Праву си ми слезе афъ кральски сарае.
Аф' сарае нема никой да си седи,
Пусти били запустени!
Врахилъ крале си утишелъ на негува земе,
Афъ сарае ми се изметчии халаике. 690
Халаике какъ видеха техна си крале,
Утъ земе му селям даватъ;
Дуръ и поклонъ му се поклоневатъ;
Я крале хми спулай даде,
И ги тешка дарба дари, 695
Чи му не уставили сарае пусти запустени,
Афъ техъ да ми седетъ IОди Самуили.
Ти си тури крале тилялъ,
Да мн личи низъ широку поле;
Седемдесе крале да си дойдатъ на негува земе, 700
Селямъ да му дадатъ,
IIоклонъ да му се поклонетъ,
Чи е дошель утъ чузда земе утъ далечна.
Та ми личи тилялъ низъ поле широку
Три дни и три нощи, 705
Дуръ му се е вече дудеелу.
Какъ ми чуха седемдесе крале,
Чи е дошелъ първа крале на земе-та,
Яхнаха ми сите бързи коне налютени,
Та утидоха на негува земе афъ ясни сарае; 710
Утъ земе му селямъ даватъ,
И му се поклонъ поклоневать,
Я' той си ги на лику цалуна,
И ги дари тешка дарба,
Оти му се първи побратиме. 715
Та дуръ да си идатъ седемдесе крале,
Вълкана девойка се замочи да си роди,
Ела рожба си е тешка халувита,
Та неможе кулай да роди.
Татку й се чудумъ чуди, 720
Шо да прави що да стори?
Де му на умъ дойде,
Та си прати халаике на юдинска земе,
Да си тера Юда хикимчийка,
Шо си лечи рожба халувита; 725
Лу де да е да га найде:
3а сахатъ да си иде на юдинска земе,
За полувина да се върне с' Юда хикимчийка.
Та ми стана халаике утъ крайна земе,
Утъ Богъ нашла и тия ми била Юда: 730
Тури си ми юдински криле пудъ мишница,
Та си фъркна као пиле шо си фърка;
3а сахат ми утиде на юдинска земе.
Кога флезе афъ юдински пещери,
Сите Юди на трапези си вечеретъ, 735
Сама Юда уикимчийка не вечере:
Юди си га канетъ на трапези,
Я тия си на трапези не седнува,
Лу имъ дума и говори:
Едите ми, сестри, и за мене вечерейте, 740
Ваше сестра на путь ша си фоди;
Ша си иде дуръ на поле широку.
Днеска още рану какъ се шетахъ низъ поле-ту,
Ясну сонце утъ небе си изгреваше,
Па на мене си вели утговори: 745
Шетай ми се, Юду, низъ поле-ту,
Хемъ и пакъ да си знаешъ,
Чи ду вечере хаберъ ша ти дойде утъ първа крале,
Да си идешъ на негува крайна земе,
Да си лечишъ негува-та керка дюня гюзеллийка, 750
Шо се мочи да си роди дете нишанлие;
Лу да ти дойде хаберъ, да навървишъ да си идешъ,
Немой млогу да се бавишъ,
Оти й е рожба люта халувита;
Я' тия си е мое първе либе. 755
Още рече Юда не отрече,
Юда си й даде златна ябука,
Па й вели утговори:
Мене си ма прати, Юду, първа крале,
Хаберъ да ти сторе, мольба да ти се моле, 760
Да си дойдешъ на негува крайна земе,
Да запоишъ негува-та керка билька родувита,
Да си роди скору дете нишанлие.
Немамъ, сестру, билька лекувита!
Утъ Богь нашло ясну сонце, 765
Шо си грее толку люту,
Та присуши наше нишанлие езеру,
Де си растатъ бильки лекувити;
Езеру присъхна и бильки присъхнали;
Утъ де да си найда билька родувита? 770
Безъ билька не доходамъ на ваше-та земе!
Юда хаберчийка й вели утговори:
Мольба ти се, Юду, моле,
Да идеме ду наше нишанлие езеру,
Да тераме билька родувита; 775
Па аку нема, ша си ида,
Ша дойда, от' да не доида.»
Та утидоха афъ планина на юдинску езеру,
Там' си тератъ билька родувита,
Ела нема да си найдатъ. 780
Та се мольба молетъ на ясну-ту сонце:
Сончице, милу сончице!
Скрий си, сончице, тои ясни зари,
Да си дуне ветаръ дождувити,
Та да се наполни присъхналу наше езеру, 785
Да изникне билька родувита,
Та да запое тое първе либе,
Да си роди дете нишанлие,
Немой вече да се мочи тое либе.
Сонце си хми мольба услуше, 790
Та си скри ду негуви ясни зари,
Немой вече да си грее иа земе-та,
Дуръ да найде Юда билька родувита.
Та си заду ветар дождувити,
Та ми се наполни присъхналу езеру, 795
Лу се наполнилу бильки проникнали,
Та ми найде Юда билька родувита,
Та утиде на широку поле при първа крале.
Де си найде Вълкана девойка,
Чи се мочи да си роди люта рожба, 800
Душе си й вече афъ уста дошла!
Утмалъ душе на Юда си утговори:
Шо ми стоишъ, Юду, шо ми чекашъ,
От не си ми давашъ бйлька родувита?
Или рожба да си роде, 805
Или млада ди си умра.
Юда си й вели утговори:
Немой си ми плачи, Вълкану девойку!
Дилми дойдохъ дуръ при тебе,
Рожба халувита вече ша си родишъ. 810
Та искара Юда утъ пазуфи билька родувита,
Даде хи я да га пие,
Лу испила билька родувита,
Родилу - се малку дете нишанлие:
Коса му е со злату позлатена! 815
Очи му се као страшенъ витекъ!
Лу шо ми на земе падналу,
Сита земе се потресала!
На майка си дума продумалу:
Мале ле, мила миле! 820
Язъ си, мале, татку на земе-та немамъ,
Мой татку си е горе дуръ иа облаци,
Нема кои за мене гозба да си чйни,
Да си гости шо е сичку младу.
Немой, сину, кахъръ беришъ! 825
Гозба ша си чини мой татку,
Той си ми е първа крале на земе-та,
Си ми суди на седамдесе крале.
Та заправи крале гозба да си чини,
Та си гости шо е сичку младу; 830
Гости ми ги и ги пои три недели.
На дете си име туретъ Синче крале.
Дуръ тога си утидоха пу дома си.
Саму дете устаналу афъ сарае,
Та се чудумъ чуди и си дума: 835
Мале ле, мила мале!
Той татку е първа крале на земе-та.
Ела поле му е млогу затеснену,
Люде нема де да седетъ
Шо е стару сичку заселили, 840
Шо е младу нема де да седетъ!
Кажи, мале, де си има друга земе?
На друга земе язъ да си ида;
Шо е младу сите пу мен да си дойдатъ,
На техъ първа крале да си бода, 845
Я той татку тука да си седи,
Шо е стару на техъ да си суди.
Има, сину, друга земе плодувита,
И мой татку искалъ таму да си иде;
Утъ Богъ нашла пуста сура ламие, 850
Шо е ступанясала земе плодувита.
На край Дунавъ ми седи сура ламие,
Та не дава никой да замине,
Ни ту пиле да прифъркне,
Да си иде на неина земе; 855
Лу кой иде назадъ се не враща,
Тия се шири низъ земе плодувита.
Какъ ми чулу малку дете,
Налюти се, разеди се,
Глава си замаха па си вели утговори: 860
Малку си самъ, мале, още на години,
Неша мога борба да се боре сусъ сура ламие?
Ша си чекамь още три години,
Па тога ша се борба боре,
Църна дроба ша й искарамъ у тъ сорце-ту! 865
Молчи, сину, немой думай!
Утъ тебе е по юнаци ималу на земе-та,
Ела ги е ламие борба надборила.
Фърлила ги афъ дъну-ту на белъ Дунавъ:
Дила тина борба ша га надборишъ! 870
Да порасна, мале, та тога ша видишь,
Шо юнакъ самъ на земе-та!
Господ, сину, да си ти помага,
Да заселишъ земе плодувита,
Оти тука шо е младу нема де да седи. 875
Та ми раста дете вече ми порасна,
Кога ми порасна на три години,
Твърда камень афъ роки ступеваше
Дуръ тога си тилялъ тури,
Да личи низъ поле широку: 880
Шо е младу моми и юнаци,
Да си земат срели позлатени,
Та да дойдат аф града гулема дуръ при млада крале
Той ша си ги кара на земе плодувита,
Таму тие пещери да си градетъ, 885
И да сеетъ бели бильки плодувити;
Краль ша хми е млада крале.
Тилялъ ми личи тамамъ три недели.
Дуръ ми сите чуха шо е кральска буйрунтие,
Та си зеха сите млади срели позлатени, 890
Та утидоха дуръ при млада крале.
Млада крале си бе яхналъ бърза коне,
Бърза коне шо си фърка дуръ на висе небе,
Па си вели млада крале утговори:
Е бре, млади, мои верни другаре! 895
Тръгните ми пред бързата коне,
Та се ичъ не бойте,
На насъ Бог ша помогне.
Борба да надбориме пуста сура ламие,
Шо заптисала земе плодувита, 900
Та не дава ни чувекъ да си иде,
Нит пиле да прифъкркне,
Лу тия се шири низъ земе плодувита;
Та и Господъ каилъ не се чини.
Какъ ми чули тие млади юнаци, 905
Сорце хми се зарадува и распали,
Я моми люту заплакаха,
Чи уставетъ таткува си земе,
Та си фодетъ на чузда земе не чуена
Я шо си бе млада крале, хитру си ги миреше: 910
Молчите ми, девойки, не плачите!
Вие ша ми копате земе плодувита,
Ша ми сеете бели бильки плодувити,
Кой ва види ша завиди,
Чи сте заселили земе плодувита, 915
Шо га нема нийде на зема-та.
Дуръ тога се на девойки сорце зарадува,
Та ми фодетъ пу поле широку.
Вървеха шо вървеха ми стигнаха на белъ Дунавъ.
Какъ ги виде пуста сура ламие, 920
Си излезе утъ белъ Дунавъ,
Та ги чека на дервене на клисуре,
Сите афъ Дунавъ да издави.
Та какъ си ми виде Синче крале сура ламие,
Утъ страхъ му сорце проигралу! 925
3апре си ми бърза коне,
На другаре си вели утговори:
3апрейте се, бре юнаци, постойте ми,
Да видиме шо ша чини сура ламие?
Та се сички запреха и ми стоетъ на дервене, 930
И се чудумъ чудетъ шо да праветъ?
Синче крале си ми върза бърза коне,
Та ми седи пу кулена на земе-та,
Пa се мольба моли дуръ на Бога:
Ой ти, Боже, мили Боже! 935
Я погледни, Боже, на наш пусти таксиратъ,
Та ни прати тое помощъ утъ небе-ту,
Борба да си надбориме пуста сура ламие,
Та да идеме дуръ на земе плодувита,
Таму сите нее курбан ша ти колеме, 940
Утъ шо ти е найдрагу и наймилу,
Църну пиле шо си фърка,
Мольба си му Богъ услуше,
Та си праги малка Дефа ду Огнена Бога,
Хаберъ да му носи да му каже, 945
Да си всекне силан огань утъ небету,
Да погури пуста сура ламие,
Шо заптисала земе плодувита,
Та не дава ни чувек да замине,
Нит' пиле да прифъркне. 950
Та утиде изметчие дуръ при Огнена Бога,
Какъ му каза Боже повелие,
Ни постоя, ни почека,
Лу си слезе долу афъ сарае,
Та си всекна люта огань утъ небе-ту; 955
Кога падна огань долу на земе-та,
Земе си ми темна потемнела,
Утъ темнилу нищу не се види,
Лу ми чула Синче крале желувитна гласа,
Какъ си вика, какъ си плаче сура ламие, 960
Утмалъ душе дума продумала
Утъ Богъ нашелъ, Синче крале!
Шо си мене млада погуби,
Та ша иде на земе плодувита.
Сова рече не отрече, 965
Фърли си се афъ белъ Дунавъ,
Та се земе куртолиса утъ сура ламие,
Шо га заптисала иледа години.
Синче крале мощне ми се зарадува.
Чи ламие погинала афъ белъ Дунавъ. 970
Ела си се чудумъ чуди,
Какъ да си замиие ду белъ Дунавъ?
Оти си ми нематъ коне водовити,
Шо си фъркатъ низъ белъ Дунавъ.
Та се мольба моли на ясну-ту сонце: 975
Сончице, ясну сончице!
Изгрей си ми сончице утъ тои-те ясни сарае,
Та си опрей ясни зари на белъ Дунавъ,
Да присъхне као суху поле,
Да идеме сите на земе плодувита. 980
Та си му сонце мольба услуше,
Изгрее си утъ негуви ясни сарае,
Та си упре ясни зари на белъ Дуиавъ;
3ари си ми стоетъ два дни и два нощи;
Дуръ тога се Дунавъ присушилу, 985
Та си боде као суху поле,
Нема вече река да си тече!
Та си замина Синче крале пу белъ Дунавъ,
3иминаха си ми и млади юнаци;
Та си ф'роки доржетъ златни срели; 990
Още ги е страхъ утъ сура ламие,
Да не излезе утъ белъ Дунавъ.
Дуръ тога хми сорце дойде,
Та хми вели утговори:
Е бре, юнаци, мои другаре! 995
Секи да си фати църну пиле шо си фърка;
Кога с' ноги стъпиме на земе плодувита,
Курбанъ ша ги колеме дуръ на Гулема Бога,
Оти си на куртолиса утъ сура ламие,
Та си заминахме ду белъ Дунавъ. 1000
Още рече крале не отрече,
Търчетъ си ми сите млади низъ поле широку,
Де си фъркатъ църни пилци,
Та си секи фати църиу пиле,
Млада крале си ми фати дури две; 1005
Та си курбанъ заклаха дуръ на Гулема Бога,
Чи си ги е куртолисалъ утъ сура ламие.
Курбанъ си утиде дуръ при Гулема Бога,
Та си прати на млада крале срела силувита,
С нега сите крале да надбори. 1010
Та да боде първа крале на земе-та.
Кат' си ми курбанъ заклали,
С' ноги си стъпиха на земе плодувита;
Утъ шо била земе берекетлие,
Сами си излели бели бильки да си растатъ. 1015
Синче крале мощне беендиса земе плодувита,
Та еи награди нова града и гулема,
Афъ негу си засели сите млади шо си кара.
Хемъ си тие чуватъ земе плодувита,
Да не дойде да не стъпи друга крале. 1020
Я шо си беха млади моми техни жени,
Тие си ми поле копатъ,
Та си сеетъ бели бильки плодувити.
Утъ тога се заселила наше земе плодувита,
Та е устаналу дури днеска, да се копа, да се сее. 1025
Сова ми устори Синче крале!
И е устаналу утъ Бога песна да се пее,
Утъ Бога здраве, утъ мене песна.