X. Бой на Талатине крале со Сура Ламие утъ Рична Земе.

Талатине, млади кралю!
Талатинска земя са е запустила,
Сега има малу млогу,
Малу млогу две години,
Утъ какъ си излява пуста сура ламия 5
Изъ Рична земя широка.
Седемъ глави има сасъ три опашки!
Сите ниви подробява,
сите жита поява.
Шо е младу не дава презъ таму да помине. 10
Сичку поля вейке испоеде,
Нема вейке що да яди,
Си дупря и ду Турна града.
Утъ вънъ градо на порти седи,
Не уставе да замине ниту стару, ниту младу; 15
Ниту мъжку, ниту женску.
Чудетъ си су Турици що да праветъ?
Чекатъ белки си су ламия дигне,
На другу мясту да си иде.
Година время помина 20
Ламия не си става,
Лю си по-люта бива.
Кога сасъ уста свирка свирне,
Цала града потресува!
Турици не можаха вейке да си теглетъ: 25
Ни на поля можатъ да излязатъ,
Ни утъ чешми вода да наточетъ.
Сички, велетъ, да излязат да я гонятъ,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Белки можатъ да я утепатъ, 30
Турна града да куртолисатъ.
Чакали су да си дойде день Куледувъ день,
Сите людя да су собератъ,
Мольба Богу да су молятъ
Дано града той да куртолиса. 35
Месец время помина
И Куледувъ день си дойде.
Сите людя у църква су собраха,
Мольба Богу зеха да су молятъ,
Дано града той да куртолиса. 40
Утъ църква навървиха при сура ламии,
Кой сасъ сряла, кой сасъ праща;
Борба си су бориха тамамъ три дни и три нощи,
Сура ламия сите ги надбори.
Кату гладан волк фафъ бюлюка флезе, 45
Та си грабна десетъ моми все на отбуръ;
Седми-те моми утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седем яребици,
Я' три-те си върза за три-те опашки,
Да ги има за южина за накуска. 50
Сите Турици назадъ забягаха,
Да не и тяхъ накуска устори.
Сура ламия уста си расзина,
Кога ги расзина земя су потресе,
Та им вяли ютговори: 55
Глас й бяше кату люта гърмавица,
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите,
Язи си вейке куремъ позаситих,
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми, 60
Пу десетъ моми и юнаци;
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе! 65
Тога вейке ке си бягамъ утъ ваше града,
И ке си ида на Рична земя широка.»
Сите людя утъ страхъ треска су затресоха!
Утидоха на кральски сарая,
На краля си велетъ и говоретъ: 70
»Ой ля кралю Талатине кралю!
Сура ламия не можахме да надборимъ!
Утъ назе си грабна десетъ моми все на отбуръ:
Седми-те ги утъ едночъ погълна,
Кату да погълна седемъ яребици; 75
Я три-те си върза за трите опашки,
Да ги има за южина за накуска.
Сите нея забягахме.
Тя си уста расзина,
Та ни вяли ютговори: 80
»Ой граждане, ой Туричане!
Немой бягайте, немой търчите!
Язи си вейке куремъ позаситихъ;
На меня ми стигатъ сяки день пу десетъ моми,
Пу десетъ моми и юнаци; 85
Утъ тука сетне таинъ ке гу имамъ,
Сяки день пу десетъ моми да си грабемъ,
Дури редъ не дойде и ду ваше млада краля,
И негу накуска да гу осторе!
Тога вейке ке си бягамъ ут ваше града, 90
И ке си ида на Рична земя широка.
Гледай, кралю, Турна града да куртолисашъ.
Пуста ламия ке гу пусту запусти.»
Талатина краля мощне млогу су нажели,
Що да прави не знаеше? 95
Падна боланъ да лежи.
Лежалъ ми е тамамъ месецъ.
Сяки день ми слуше цвижба и викове:
Кой си керка увикува!
Кой си синъ уплакува! 100
Дуръ му су е вейке дудеялу.
Халаикъ си прати да му рука стара майка,
Утъ нея прошка да си земе.
Та да иде сасъ ламия борба да су бори;
Или града да си куртолиса, 105
Или той млада да погине.
Халаикъ си рука стара негува майка:
»Ела, краля си та рука,
Има нящу да ти каже.»
Стара му майка зе да вика, зе да плаче; 110
Стори й са чи е краля млогу боланъ,
Млогу боланъ ще да умре.
Са запади да гу види,
Дуръ да худая утори,
Душе хи дур на гърлу дойде! 115
Ега да види що ке види:
Краля си утъ потстеля станалъ,
Си надява руху сарманлия,
Фафъ ръки си държи седемъ сряли позлатени,
Утъ тяхъ си гряетъ седемъ сонца незаходни! 120
Ду негу стои ду длега музрака;
Какъ ги виде стара му майка,
Цала су потресе,
Лику хи поцърня, пожелтя,
Ръки хи су затресоха, 125
Утмал душе приговори:
»Добро утру ти, Талатине кралю,
Талатине кралю, мое милу сину!
Що си, сину, надявашъ руху сарманлия,
В' ръки си държишъ седем сряли позлатени, 130
Утъ кои си гряетъ седемъ сонца незаходни!
Що ду тебя стой ду длега музрака!
С' когу искашъ да су бияшъ?»
„Далъ ти Богъ добро, стара маля!
Сасъ сура ламия искамъ да су боре. 135
Или язи нея да надборе,
Наше града да куртолисамъ,
Или тия меня млада да погуби,
Не мога вейке да си слушемъ цвижби и викове;
Кой керка да увикува, 140
Кой син да уплакува!»
»Немой, сину, насрещ' ламия излявай.
Сите людя су изляли да я гонетъ,
Та не можаха да я надборетъ,
Дила тина самъ ке я надборишъ; 145
Тия тебя цала ке погълне!
Тоя майка утъ желба ке си умре.»
»Молчи, молчи, маля, не та слушемъ!
Яз ке ида с' нея борба да су боре;
Саму прошка да ми дадешъ, 150
Аку си ма ламия борба надбори,
Тоя прошка да си имамъ,
Немой Хару ф' моря да ма удави.»
»Прошка ке ти дадем, сину;
Лю си малку тука почекай, 155
Дуръ да отворе подземни келаре,
Да искарамъ таткува ти огнена музрака,
Шо му гу даде стара Рична краля,
С' негу тина можешъ да надборишъ сура ламия;
Саму гледай ф' първа глава да я ударишъ, 160
Та ке хи са сичка снага запали;
Синь пламенъ утъ нея ке излява,
Та ке са утъ зоръ фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань си загаси;
Утъ езеру нема вейке да излезе.» 165
»Скору, маля, искарай таткува ми огнена музрака,
Да си види ламия що юнакъ самъ на земя-та!
Чи тия су и на меня канила,
Дуръ и меня накуска не устори,
Тога вейке ке си бяга утъ наше града.» 170
Майка му си утори подземни келаре,
Кога искара огнена музрака,
Сите людя су потресоха!
Да не града погури.
Та гу даде на милна си сина, 175
На милна си сина Талатина краля:
»Земи, сину, огнена музрака!
Давам си ти и майчина прошка,
Та ми фоди скору при сура ламия,
Чи си время вейке дойде, 180
Да си грабне десетъ моми все на отбур;
Барямъ тях да куртолисаш,
Немой вейке цвижби да слушеме.»
Талатина крале тилялъ тури
Да личи низъ Турна града: 185
»Лю кой иска сиир да си гледа,
Да излезе утвънъ града на башъ капия,
Дека седи сура ламия,
Таму язи с' нея борба ке су боре.»
Та ми сички излягоха сииръ да си гледатъ, 190
Що ке прави тахна млада краля:
Дали борба ке надбори?
Или младъ ке си погине?
Сура ламия на порти лежеше,
Седемъ глави бя каде града расзинала 195
Да погълне седемъ моми все на отбуръ;
Опашки бя развързала
Да си вързе ду три моми;
Да ги има за южина за накуска.
Талатина краля още ду ламия не приблизилъ, 200
Мощне яце су подрукна:
»Ламия, сура ламия!
На бяла пуляна излези,
Нее с' тебя борба да су бориме:
Или язи тебя борба да надборе, 205
Или ти меня млада да поядишъ,
Чи су вейке тоету не трае,
Искашъ града да запустишъ;
Сите моми и юнаци да поядишъ,
На сетнина дуръ и меня! 210
Та тога вейке да си идешъ.»
Лю какъ чу пуста сура ламия,
Чи си иде Талатина краля,
С' нея борба да су бори,
Налюти са мощне, разеди са; 215
Очи кату месечина каде негу извуртя,
Уста си кату пещъ расзина,
Да си негу жювъ погълне.
Талатина краля ни постоя,
Ни постоя, ни почака, 220
Лю си фърли огнена музрака,
Та удари сура ламия фафъ първа глава;
Лю що я удари,
Сичка снага хи су запали;
Синь пламенъ утъ нея зе да плахте; 225
Та су фърли фафъ гуляму езеру,
Белки огань хи загасне.
Утмалъ душе приговори:
»Утъ Богъ да найдешъ, Талатине кралю!
С' тоя юнасту ти меня не надбори! 230
Утъ Богъ да найде тоя стара майка,
Що ти даде таткува ти огнена музрака,
Що му гу даде мой срика Рична краля.»
Това рече не отрече,
Нема вейке утъ езеру да излезе. 235
Сички людя Талатина фалба пофалиха,
Чи си ламия надбори,
Та си града куртолиса.
Това чуду е направил Талатина краля!
И е устаналу пясна да са пея, 240
Утъ Бога зравя, утъ меня пясна.

XI. Рожение Орфеево.

Ой ти, Боже, мили Боже!
Що си, Боже толку чудувиту?!
Месецъ има шо си чуду чинилъ,
Та се сита земе дуръ потресла!
Сега па си чуду правишъ. 5
Родила се мома на земе-та гюзеллийка,
Що га нема нийде на дюне-та;
Та ниту майка има, ниту татку,
Пуста устанала афъ средъ гора,
Що си била Ламийска земе поламена. 10
Та ми седе аф гората малу млогу,
Малу млогу три месеци.
Дуръ се вече Вишню Бога за нега дусети,
Та си прати ду два Дефа афъ гора-та,
Да си видетъ шо ми чини малка мома, 15
Да л' е жива ил умрела?
Какъ ми слеватъ ду два Дефа на земета,
Чуду ми станалу долу на поле-ту.
Сонце си угреелу ясну яснувиту,
Да си свети на два Дефа, 20
Да но си ми найдатъ малка мома афъ гора-та.
Лу ми слели ду два Дефа на земе-та,
Найдоха си малка мома афъ гората,
Чи си плаче, чи си вика;
Майка тера биска да й даде: 25
Татку тера вода да си я напои.
Ниту майка има, ниту татку!
Татку й си беше първа крале на Ламийска земе,
Сила духувита има афъ сорце-ту,
Та се бие сусъ гори и сусъ планини! 30
Де му наумъ дойде мисла се намисли,
Да заптиса и сова море широку;
Та си хрипна аф морету на дъну-ту,
Да се бие дженкъ да чини сусъ море-ту.
Ела Господъ каилъ не се чинилъ, 35
Да се бие дженкъ да чини и с' море-ту,
Та си му обзе сила духувита;
Си ми боде као другите на сорце-ту,
Та устана афъ море-ту на дъну-ту,
Утъ де вече не излезе. 40
Я негуву първе либе си гу чека,
Да излезе утъ море-ту на земе-та;
Чека си гу малу млогу,
Малу млогу три години,
Па гу нема да си дойде! 45
Цикна, викна да си плаче:
»Ой ти, Боже, Вишню Боже!
Шо си стори, Боже, ти сусъ мене!
Нема вече либе да си виде,
Млада си самъ още шо ша праве?» 50
Какъ ми плаче сонце га дучулу,
Та ми се навелу утъ небе-ту,
Да си види кой ми плаче на земе-та.
Ега да види шо да види!
Млада булька ми се шета низъ гора-та, 55
Та си роки кърши и си солзи рони,
Какъ се шета ут лику й сонце грее!
Лу га виде сонце мощне га бендиса,
Та си слезе утъ небе-ту на земе-та,
Да си либи млада булька шо си плаче; 60
Чи Господъ каилъ не се чинилъ,
Млада булька да се качи висе дуръ на небе;
Чи не била малка мома као Дефка,
Да си чини изметъ дуръ на Бога.
Та си ми се сфоди сонце сусъ млада булька, 65
Лу се сфодилу затруднела.
Дойде вече време да си роди,
Та си роди мома гюзеллийка,
Шо га нема нийде на земета!
Утъ Богъ нашла пуста сура ламие, 70
Зоби кърцна на млада булька,
Зоби кърцна люту й се заканила,
Чи ша си га фърлй афъ темна зандана,
Тамъ да си й кости изпогниетъ,
Чи се сфодила сусъ ясну-ту сонце. 75
Млада булька мощне ми се уплашила утъ сура ламие,
Та се фърли афъ море-ту на дъну-ту;
»Шо ша ми гниетъ кости афъ темна зандана,
Нека ми се снага бане афъ море-ту.»
Дутога се били ламии на земе-та, 80
Утъ тога се вече афъ море-ту.
Малка мома си устана запустена афъ гора-та,
Нема никой да я види.
Дуръ на Бога си се нажелилу, натяжилу,
Та си прати ду два Дефа утъ небе-ту, 85
Да си идатъ долу на земе-та афъ гора-та;
Аку си е малка мома жива афъ гора-та,
Да га зематъ на небе-ту да си га дукаратъ,
Да си седи аф сончеви ясни сарае,
Та да чини изметъ дуръ на Бога. 90
Та га зели ду два Дефа на небе-ту.
Малка мома си седи афъ сончеви сарае,
Па си изметъ чини дуръ на Бога.
Още мома месецъ не седела на небо-ту,
Гласъ се слуше дуръ на небе утъ земе-та, 95
Ринда крале си ми плаче, си ми вика,
Чи си чеду нема утъ сорце-ту,
Да си му засели пуста земе запустена.
Та се мольба дуръ на Бога моли:
»Ой ти, Боже, Вишню Боже! 100
Я дай си ми, Боже, чеду утъ сорце-ту;
Кога си гу гледамъ афъ сарае афъ худае,
Сорце да ми се радува,
Чи си имамъ чеду утъ сорце-ту;
Та ша си засели мое пуста земе запустена.» 105
Та и Богъ си му мольба услуше;
Наетъ чини чеду да му даде,
Да засели негува пуста земе запустена.
Ела Ринда крале си е стару устарелу,
Коса му е вече побелела као бела снега; 110
Та си нема либе на потстеле,
С' либе на потстеле да се сфоди,
Та да си роди чеду утъ сорце-ту.
Та се Господъ чудумъ чуди,
Какъ да си му чеду даде утъ сорце-ту? 115
Чуди ми се тамамъ три месеци,
Па не може на умъ да се науми,
На умъ да се науми мисла да се смисли.
Какъ се чуди три месеци си забурилу,
Чи си му се Ринда крале мольба моли, 120
Да му даде чеду утъ сорце-ту.
Чека си ми Ринда крале тамамъ три месеци,
Дано си му Господъ чеду даде ут сорце-ту;
Чека си ми па си чеду нема!
Та си му се нажелилу натъжилу, 125
Писна, викна гласумъ да си плаче:
»Ой ти, Боже, Вишну Боже!
Шо самъ, Боже, грехъ чинилу;
Та не си ми мольба слушешъ,
Да ми дадешъ чеду утъ сорце-ту; 130
Да си засели мое земе пуста запустена;
Аку си ми, Боже, молба услушешъ,
Да си ми дадешъ чеду утъ сорце-ту,
Да си засели мое земе пуста запустена,
Хемъ да си ми изметъ чини на стару време, 135
Тешка курбанъ на земе-та ша ти коле:
Ша си флеза утре още рану афъ бахчету,
Де си пасатъ и си пилетъ пилци фъркувити,
Та ша фате деветъ пуйки църнувити,
Курбанъ ша ги коле дуръ на тебе, 140
Чи си ми си далъ чеду утъ сорце-ту,
На стару време изметъ да ми чини,
Хемъ да си засели мое земе пуста запустена.»
Какъ се мольба моли дуръ на Бога,
Заикна се утъ сорце-ту та си ми заплака. 145
Не може на ноги вече да си стои,
Та си легна на златна потстеле,
Да си почине малку да поспие,
Чи си му се очи солзувити затегнали.
Та си думиле вече дуръ на Бога, 150
И Богъ каилъ не се чинилъ,
Да си нема Ринда крале чеду от сорце-ту.
Та се чудумъ чуди що да прави,
Що да прави що да стори!
Де му на умъ дойде, 155
Та си прати ду два Дефа,
Да си идатъ дуръ при сонце-ту афъ сарае;
Утъ сонце-ту изимъ да си тератъ,
Да имъ даде малка мома бележита,
Да га пратетъ долу на земе-та, 160
Да си боде керка дуръ на Ринда крале;
Чи си чеду нема утъ сорце-ту,
Хемъ си либе нема да се сфоди,
Та да си роди чеду утъ сорце-ту!
Та ми утидоха ду два Дефа при сонце-ту афъ сарае. 165
Сонце си ми още спие,
Та гу будетъ ду два Дефа:
»Стани, стани, сончице, немой спиешъ!
Ду тебе на прати Вишню Бога,
Да та питаме изимъ да ти тераме, 170
Да си дадешъ малка мома бележита,
Да га пратиме долу на земе-та,
Да си боде керка дуръ на Ринда крале;
Чи си чеду нема утъ сорце-ту.
Хемъ си либе нема да се своди, 175
Та да си роди чеду утъ сорце-ту!
И утъ мене, ду два Дефа, изимъ има.
Земите га, пратите га долу на земе-та,
Нека си ми боде керка дуръ на Ринда крале;
И на негу изметъ да си чини, 180
Та и мене немой да уставе.»
Та си зеха ду два Дефа малка мома афъ роките,
Та си слеватъ долу на земе-та,
Праву идатъ дуръ при Ринда крале;
Си ми флеватъ дуръ афъ негува златна худае,185
Де си спие Ринда крале мощне желувиту.
Чекали гу да си стане тамамъ три дни,
Ела си ми спие као умаяну!
Ниту глава си замахува,
Ниту око си подига, 190
да си види кой е душел аф худае.
Не ми чекатъ вече ду два Дефа,
Фъркнаха си висе дуръ на небе,
Да си чинатъ изметъ дуръ на Бога.
Малка мома си устана аф худае, 195
Та си чека още три дни,
Да си стане Ринда крале;
Чекала гу па не си ми става!
Малка мома си гу буди:
»Стани, тате, немой спиешъ! 200
Да си видишъ тое чеду утъ сорце-ту,
Шо ти прати Вишню Бога утъ небе-ту,
Да ти чини изметъ на стару време;
Хемъ да си засели тое земе пуста запустена.»
Дуръ тога си Ринда крале глава замаха, 205
Око си подигна понависе,
Та си виде малка мома ду негува керка,
Шо му пратилъ Вишню Бога утъ небе-ту:
Утъ лику й ясну сонце грее!
В' гръди й е ясна месечина! 210
В' скути й се дребни звезди!
Облечена си е с' златна дреха позлатена!
Дуръ тога си му се сорце нарадува,
Чи си има чеду утъ сорце-ту.
Та си слезе долу афъ бухче-ту, 215
Де си пасатъ и си пилетъ пилци фъркувити;
Та си фати деветъ пуйки църнувити,
Курбанъ ги закла дуръ на Вишну Бога,
Чи му даде чеду утъ сорце-ту,
Та си курбанъ утиде дуръ на Бога, 220
И Богъ си бендисалъ негува курбане,
Та си наетъ чини да му даде бележита мнука,
Той да си му засели пуста земе запустена.
Па си пита Вишню Бога ясну сонце и гу праши:
»Я' кажи ми, ясну сонце: 225
Какъ си греешъ долу на земе-та,
Не ли виде нейде Юдинска млада крале?
Той ша боде първе либе на тоета керка.
С' нея да се сфоди утре още рану пред зорница,
Лу да ми се сфоди ша затруднее, 230
Та ша роди бележиту дете нишанлие,
Шо ша ми засели сита земе запустена.»
»Ой ти, Боже, Вишну Боже!
Днеска си гу видехъ на негува земе,
Какъ се шеташе низъ широку поле, 235
Та си тераше либе спроти негу,
Ела либе спроти негу не си найде.»
Още рече сонце не отрече,
Де си иде малка мома дуръ на небе,
Криле нема па си фърка на облаци; 240
Още при сонце ни утишла,
Сонце си й вели утговори:
»Мари моме, малка моме!
Немой фъркай висе дуръ на небе,
Туку си ми слези долу на земе-та, 245
Та си иди на Юдинска земе,
Да си терашъ либе спроти тебе.
Либе има спроти тебе на Юдинска земе,
Юдинска крале си е младу гюзеллийче,
Та си тера либе спроти негу, 250
Ела либе нема на негува земе;
Туку да си види тебе,
Чи си мощне гюзеллийка,
Шо та нема нийде на земе-та,
Ша си та бендиса, ша си та залиби. 255
Туку да не си се сфодишъ на църна година,
Чи ша ти е рожба халувита;
Лу да си се сфодишъ на бела година,
На бела година на Сурва-та дене,
Кога си се Юди аф езеру банетъ, 260
И си пеетъ гласувита песна:
»»Ой ти, Боже, Сурва Боже!
Дай ни, Боже, сура сурувита година,
Лу де фодиме злату да си гледаме,
Дуръ и златни канати афъ пещери да имаме, 265
Со златни канати руйну вину да си пиеме;
Та и тебе, Боже, фальба да си фалиме,
Чи ми седишъ дуръ на небе,
Та ми чинишъ чуда долу на земе-та.»»
Аку ми се сфодишъ, Горску Юду, на църна година, 270
Кога ми се Юди църни поцърнели,
Си ми носетъ църна махрама на глава-та,
Рожба ша си ти е мощне халувита.
Па аку си родишъ тое дете бележиту,
Кога си ми порасне да се жени, 275
Ша си иде дуръ на Морна крале либе да си тера.
Таму ша си има либе спроти негу,
Ела си ми има ду три змии,
Шо си иматъ криле фъркувити,
Та си чуват ду три кральски керки, 280
Шо ги нема нийде на дюне-та.
Как ша видетъ тое сина бележита,
Младу ша си гу погубетъ,
Та нема вече да гу видишъ,
И ти утъ жельба млада и зелена ша погинешъ. 285
Па аку си се сфодишъ на бела година,
Кога ми се Юди афъ езеру банетъ,
Не ша ти е рожба халувита,
Туку ша си родишъ малку дете бележиту,
Шо ша си гу нема нийде на дюне-та. 290
Ша порасте малку дуръ порасне.
Шедба ша се шета пу земе-та,
Да си тера либе спроти негу;
Та ша иде дуръ на Морна крале,
Да си тера ду негувата наймалка керка, 295
Шо га нема нийде на дюне-та;
Ду три змии не ша си гу младу погубетъ,
Туку той ша си ги надбори;
Ша си хми искара дуръ джигеро утъ куремо,
Та ша си закара малка мома дюнягюзеллийка.» 300
Още рече сонце не отрече,
Блесна си ми висе на небе-ту,
Да си грее да си свети долу на земе-та.
Я' малка мома Горска Юда не ми фоди на небе-ту,
Туку си ми слева долу на земе-та, 305
Та утиде дуръ на Юдинска земе,
Де ми гледа ду млада Юдинска крале,
Чи се шета пу широку поле,
Та си тера либе спроти негу;
Ела либе нема да си найде! 310
Как гу виде Юда, мощне гу бендиса.
Не ми фоди вече пу облаци,
Туку слезе долу дуръ на земе,
Та си утиде при Юдинска крале,
Пригърна гу, цалуна гу, 315
Па му вели утговори:
»Ти ша ми си, кралю, първе либе!»
И крале га мощне бендиса.
Заправи ми силна свадба,
На свадба си кани седемдесе крале, 320
Да си гозба гости, руйну вину да ги пои,
Чи си найде либе спроти негу.
Свадба иска да си прави на негува земе;
Ела Юда каилъ не се чини,
Свадба да си прави на негува земе, 325
Лу си иска свадба да си прави на неина земе:
»Имамъ татку, кралю, мощне старувити!
Керка си сам на Ринда крале,
Нема кой изметъ да му чини,
Та ма чека да си ида. 330
Мольба ти се, кралю, моле,
Силна свадба да си правишъ на таткува земе,
И на татку сорце да му се радува,
Чи си има млада зете гюзеллие.»
Та й крале мольба услуше. 335
Яхна си ми Юдна коне бележита,
Що си фърка као пиле пу море-ту;
Фърка си ми и негуву първе либе;
С' техъ си фодетъ и седемдесе крале.
Та си утидоха дуръ при Ринда крале. 340
Той си спие на златна потстеле.
Горска Юда си гу буди:
»Стани, тате, немой спиешъ!
Стани да си видишъ тое млада зете,
Да л' си бива да си ми е първе либе? 345
Аку бива, мольба ти се моле
Да заправишъ силна свадба,
Гозба да си гостишъ седемдесе крале;
Гозба да ги гостишъ, вину да ги поишъ,
Чи се тебе стара сайдисали, 350
Та се дошли дуръ на тое земе.»
Ринда крале си ми стана утъ потстеле,
Очи му се мощне сонувити,
Не може да си види млада зете; 355
Вода си потера утъ малка мома,
Да си умие сонувити очи.
Пa тога да си види млада зете.
Малка мома вода му донесе,
Лу си уми сонувити очи, 360
Погледна си да си види млада зете;
Лу гу виде, мощне гу бендиса:
»Бива, керку, да си ти е първе либе!
И ти ми си дюнягюзеллийка,
И той си е дюнягюзеллийче, 365
Шо гу нема нийде на земета.»
Та си ми заправи Ринда крале силна свадба,
Гозба да си гости седемдесе крале,
Гозба да ги гости, вину да ги пои,
Чи си гу се стара сайдисали; 370
Та се дошли дуръ на негува земе.
Та си свадба траела малу млогу,
Малу млогу три месеци.
Дуръ хми се е вече дудеелу,
Искатъ да си фодетъ дуръ на техна-та земе. 375
Та си ми излезе млада булька,
Рока да си хми цалуе:
Утъ лику й ясну сонце грее!
В' гръди й е ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди!
Облечена си е с' златна дреха позлатена! 380
Седемдесе крале мощне га се бендисали;
Юда си хми рока цалуна,
Я' тие си га дарба даретъ,
Кой сусъ злату, кой сусъ сребру;
Па си ми утидоха седемдесе крале. 385
Самъ устана Юдинска крале при Ринда крале,
Да си либи ду негуву първе либе.
Ела си е година църна поцърнена;
Юди си ми носетъ църни махрами на глава-та,
Та си чекатъ да си дойде бела година, 390
Да се сфодетъ на бела година на Сурва-та дене,
Кога си се Юди афъ езеру банетъ,
Да не си е рожба халувита.
Чекали се малу млогу три месеци;
Още нема да си дойде бела година, 395
Та имъ се е вече дудеелу.
Дуръ и Ринда крале му се дудеелу,
Зоръ ми прави на керка си Горска Юда,
Да не си ми чека бела година,
Туку да се сфоди с' първе либе, 400
Та да си роди малку дете бележиту;
Да си му засели пуста земе запустена.
Зоръ й прави мольба й се моли.
Тя си му мольба не слуше,
Туку си ми чека бела година; 405
Та тога да се сфоди с' първе либе.
Ринда крале й се люту заканилу:
Още два дни да си чека,
Па аку не се сфоди с' първе либе,
Ша си га затори афъ темна зандана, 410
Де ми лежи сура ламие,
Тамъ да си й кости изпогниет!
На Юда се нажелилу, натъжилу,
Та си флезе афъ неина фудае;
Соблече си ясна дреха с' злату позлатена, 415
Тури си я афъ шарена ковчега,
Та си метна на главата църна махрама,
Па си ми утиде на суха бунаре,
На суха бунаре близу ду езеру,
Утъ татку си да се крие, 420
Дуръ да си ми дойде бела година;
Та да си се сфоди с' първе либе.
Та ми седи аф бунаро тамамъ три месеца,
Не ми знае дал' си дойде бела година.
Де си дойдоха Юди афъ езеру, 425
Фърлили си църна махрама утъ глава-та,
Та се бане банетъ афъ езеру,
И си пеетъ гласувита песна:
»Ой ти, Боже, Сурва Боже!
Дай ни, Боже, сура сурувита година, 430
Лу де си фодиме злату да си гледаме;
Дуръ и златни канати афъ пещери да имаме,
Со златни канати руйну вину да си пиеме,
Та и тебе, Боже, фальба да си фалиме,
Чи ми седишъ дуръ на небе, 435
та ми чинишъ чуда дуръ на земе-та.»
Как ми чула Горска Юда песна гласувита,
Дусети се чи си душла бела година;
Излезе ми утъ суха бунаре,
Та си ми утиде дуръ при татку аф сарае; 440
Утключи си ду шарена ковчега,
Соблече си църна махрама утъ глава-та,
Та си облече ясна дреха с' злату позлатена;
Па си утиде афъ худае дуръ при либе.
Либе си й спие мощне кахърену, 445
Кахъръ си ми има дуръ на сорце-ту,
Чи му либе загиналу,
Нема вече да га види!
Та си легна Юда на потстеле.
Сусъ рока гу буди, 450
Со уста си му дума дума:
„Стани, либе, немой спиеш!
Чи е вече бела година настигнала;
Немой си ми вече спиешъ саму самичку.» 455
Утмалъ душе си продума:
»Кой ма буди, кой ми дума?
Поболе да си спие на потстеле,
Та да ни ми е сорце наранену,
Чи ми либе забегалу, загиналу!»
»Стани, стани, кралю, немой спиешъ! 460
Тое либе не е бегалу, не е загиналу,
Стой си ду тое потстеле.»
Дуръ тога му се сорце зарадува,
Та си стана утъ златна потстеле.
Как си виде ду негуву първе либе, 465
Пригърна га, цалуна га,
Па га пита и га праши:
»Де си ми бе, либе, толку време?
Та си ми си сорце наранила.»
»Немой питай, кралю, немой праши! 470
Чекала сам да си дойде бела година,
Та тога с' тебе да се сфоде,
Да си роде малку дете бележиту;
Чи ми ясну сонце казалу и заръчелу:
Да не си се сфоде с' тебе на църна година, 475
Кога ми се Юди църни поцърнели,
Си ми носетъ църна махрама на глава-та;
Чи ша ми е рожба мощне халувита.
Сега вече настанала бела година,
Бела година Сурва-та дене, 480
Та си дойдохъ дуръ при тебе на потстеле,
Да се сфоде с тебе, дете да си роде.»
Та се сфоди крале с' Горска Юда,
Туку си се сфоди затруднела.
Какъ га гледа Ринда крале мощне се радува, 485
Ми ша си има бележита мнука;
Той ша си му засели пуста земе запустена.
Трудна била три месеци,
На четвърти рожба си й дойде.
Та си роди малку дете бележиту, 490
Свирка доржи аф десна си рока!
И дете бележиту и свирка бележита!
Дете си ми има криле пудъ мишица!
Хемъ си му е коса с' злату позлатена:
Гласъ му ечи дуръ на висе небе! 495
Лу ми падналу утъ майка си,
Гласувита песна си запелу;
Песна му се слуше дуръ на висе небе!
Собрали се свите пилци афъ сарае,
Да си слушетъ гласувита песна; 500
Утъ шо била гласувита дуръ се пилци умаяли!
Не ми фъркатъ, не ми бегатъ утъ сарае,
Лу си стоетъ та си слушетъ гласувита песна.
Дуръ си ми е малку дете песна биттисалу,
Тога ми се пилци утмаяли та си фъркатъ. 505
И дете билу бележиту и свирка бележита!
Как ми засвири свирка бележита!
Гласъ си ечи дуръ на висе небе!
Шо си били пилци и зверщини афъ планина,
Сите ми се чудумъ чудетъ, 510
Де си свири свирка бележита!
Сите си ми фодетъ дуръ при малку дете,
Да си слушетъ ду негува свирка бележита.
И шо си ми били пилци овчевити,
И тие душли афъ сарае дуръ при дете, 515
Та ми лежетъ као умаяни низъ широки дори.
Малку дете свирка си утъ рока не уставе,
Па си ми засвири песна хорувита.
Как си ми свири планини играетъ!
Дуръ тога су и пилци проиграли. 520
Излела е на дивана ду негува майка,
Да си гледа, сиир да си чини,
Как си свири малку дете свирка бележита,
Та си игратъ и планини дуръ и пилци!
Сиир ми гледала тамамъ три недели, 525
На нищу ашикъ не ми стана,
Лу ашикъ ми стана на пилци овчевити,
Чи се голи бели питумити:
Иска да ги има афъ сарае,
Немой вече афъ гора да идатъ. 530
Та се мольба моли дуръ на Бога:
»Ой ти, Боже, мили Боже!
Мольба ти се, Боже, моле:
Какъ ми даде дете бележиту утъ сорце-ту,
Шо ми свири свирка бележита, 535
Та си собира сите пилци да си слушетъ,
Дуръ и планини хору си играетъ;
Остори си, Боже, ощ' едно чуду на земе-та,
Как ми свири малку дете свирка бележита,
Душли ми се афъ сарае пилци овчевити, 540
Шо си ми се голи бели питумити;
И тие душли свирка да си слушетъ,
Та ми лежетъ пу широки дори као умаяни.
Излела самъ на висе дивана,
И язъ да си гледамъ, сииръ да си чинамъ; 545
Та самъ гледала тамамъ три недели.
Па на нищу ашикъ не си станахъ,
Лу си ашикъ станахъ на пилци овчевити,
Чи се голи бели питумити,
Та си искамъ да ги имамъ се афъ сарае, 550
Немой вече афъ гора да си идатъ.
Та ти се, Боже, молба моле,
Да си ги заприешъ афъ мое сарае,
Да ги гледамъ сорце да ми се радува.
Аку си ми, Боже, молба услушешъ, 555
Курбанъ ша ти коле деветъ пуйки църнувити,
Шо ги има татку афъ бахче-ту.»
Де га дучу Вишну Бога утъ небе-ту,
Та си й мольба услуше.
На сонце си вели утговори: 560
»Ой ти, сончице, ясну сончице!
Утре още рану да си блеснешъ на небе-ту,
Та да греешъ на земе-та люту налютену;
Сите пилци шо се афъ сарае да си идатъ
Кой афъ гора, кой афъ море; 565
Пилци овчевити немой да си идатъ,
Лу да си ми седетъ афъ кральски сарае,
Чи е тое керка ашикъ станала за техъ;
Оти си се голи бели питумити.
Тамамъ три месеци да си греешъ люту налютену, 570
Дуръ да си устанатъ пилци овчевити афъ сарае:
Тие си се уът тоите ясни зари мощне боетъ,
Та ша ми се криетъ афъ подземни сарае,
Та не ша си фодетъ вече на планина,
Лу ша ми устанатъ афъ сарае на поле-ту.» 575
Още рече Вишну Бога не отрече,
Сонце си ми изгреелу на небету,
Та си грее долу на земе-та люту налютену;
Не ми дава никой на поле-ту да си иде.
И на малку дете вече му се свирка дудеела, 580
Та си ми устави свирка афъ худае;
Дуръ тога си биска забизалу утъ майка си.
Я' шо били пилци умаяни,
Дуръ тога ми се утмаяли и фъркнали
кой афъ гора, кой аф море; 585
Пилци овчевити устанали на широки дори;
Лу да си ми навърветъ да си идатъ,
Ясну сонце си изгрева мощне налютену.
Та не им дава да си фодетъ на планина;
И тие се утъ сонцету мощне боетъ, 590
та си ми се криет аф подземни келаре;
Крили ми се тамамъ три месеци,
Дуръ ми са се вече научили афъ сарае:
Не си фодетъ вече на планина,
Лу си фодетъ на полету та си паша пасатъ, 595
Па дуфодатъ афъ сарае дуръ при малку дете.
Какъ ги гледа Горска Юда мощне се радува,
Та си флезе афъ таткуву бахче,
Па си фати деветъ пуйки църнувити,
Курбан си ги коле дуръ на Вишню Бога, 600
Чи си й е мольба услушелъ,
Та се устанали афъ сарае пилци овчевити:
Курбанъ си й утиде висе дуръ на небе,
Дуръ и сонце курбанъ си бендисалу;
Та си грее долу на земе-та. 605
Дуръ е вече лету застигналу,
Сите пилци овчевити затруднели,
Та си родили агне сугаруву,
Та си агне-та биска бизаетъ.
Какъ ги гледа Горска Юда се радува, 610
На умъ си й дойде и тия да бизае,
Какъ бизала млеку мощне гу бендисала!
Та си дуи млеку утъ овци щерици,
Та ми дава и на татку и на либе.
И тие гу мощне бендисали, 615
Та си фальба фалетъ Горска Юда,
Чи тия ми искарала млеку на земе-та,
Да си ядатъ люде млеку,
Па и нега да си фалетъ.
Дуръ тога ми вече Горска Юда седнала при либе, 620
Та си бизае малку дете афъ роките.
Какъ си гледа Ринда крале малка мнука,
Сорце му се мощне радува,
Та си кани седемдесе крале,
Да си дойдатъ на негува пуста земе запустена, 625
Тешка гозба да ги гости,
Руйну вину да ги пои,
Чи си има малка мнука бележита,
Шо гу нема нийде на дюне-та;
Та ша му засели пуста земе запустена. 630
Та си дойдоха седемдесе крале на негува земе.
Ринда крале гозба си ги гости,
Руйну вину си ги пои,
Я' Горска Юда си ги гости млеку овчевиту.
Седемдесетъ крале си ми фальба фалет Горска Юда, 635
Чи ми искарала млеку на земе-та,
Шо си ми гу не зналу ни стару ни младу!
Та се гозба гостили тамамъ три недели,
Дуръ хми се е вече дудеелу.
Искатъ вече да си фодетъ на земета, 640
Па си искатъ да си видетъ малку дете бележиту.
Та излезе малку дете утъ майчина худае,
И си флезе афъ худае де си беха седемдесе крале.
Какъ гу гледатъ седемдесе крале ми се чудетъ,
Шо е толку бележиту нишанлие: 645
Свирка си доржи афъ десна-та рока!
Криле има пудъ мишница!
Хемъ си му е коса со злату позлатена!
Гласъ му ечи дуръ на висе небе!
Та ми запе малку дете песна гласувита, 650
И ми засвири свирка хорувита,
Гласъ ми ечи дуръ на висе небе!
Та ми хору заиграли планини дуръ и гори!
Я' шо ми се пилци си ми фъркатъ афъ сарае,
Та си слушетъ песна гласувита; 655
Фъркатъ шо ми фъркатъ афъ сарае,
Па си падатъ као умаяни на земета!
И седемдесе крале мощне се шанландисали,
Не ми седетъ, не ми стоетъ ни на ноги,
Лу си игратъ хору на кральска трапеза; 660
Си играли малу млогу три недели,
Дуръ се вече уморили!
Ела малку дете не се уморева,
Не уставе свирка утъ рока-та!
Как ми видели Горска Юда, 665
Чи се крале мощне уморили,
Па не можетъ да си седнатъ на земе-та,
Чи ги свирка гласувита не уставе.
На малку дете си се мольба моли:
»Е бре, сину, мили сину! 670
Я' остави си, сину, свирка утъ роката,
Чи седемдесе крале мощне се се уморили.»
Дуръ тога си дете свирка устави,
И седемдесе крале на трапеза ми седнали.
Ела малку дете не ми седи на трапеза, 675
Лу си иска да си фъркне,
Та да иде висе дуръ на небе,
Фальба да си фали Вишну Бога,
Чи ми се е породилу бележиту на земе-та!
Утмалъ гу е майка му дудоржела: 680
»Седи, сину, не ми фоди,
Дуръ да си ти седемдесе крале лепу име туретъ,
Па тога си фоди дека искашъ.»
Та ми постоелу малку дете,
Дуръ да си му туретъ лепу име седемдесе крале. 685
Та му се турили седемдесе крале лепу име,
Лепу име Уфренъ юнакъ,
Чи ша ми е свирелжие на земе-та.
Хемъ ша фърка као Рену пиле на небе-ту,
Да си свири, фальба да си фали дуръ и Бога. 690
Лу си му турили седемдесе крале лепу име,
Си ми фъркна та утиде на небету.
Тамъ си ми седелу тамамъ три години,
Фальба си фалилу Вишну Бога,
Чи се породилу бележиту на земе-та! 695
Та ми седе на небету дуръ си вече порасналу.
Време дойде да се жени,
Та си слезе долу на земе-та дуръ при майка.
Майка найде, татку нема!
Татку му бегалъ на негува земе, 700
Да си съди на негуви Юди Самуили;
Чи на Уфренъ юнакъ мощне каскандисалъ:
»Утъ кучка родену мое земе ша зароби,
Та ша боде първа крале на земе-та!»
Той бегалъ, либе му не бегала, 705
Чи татку й е мощне устарелу,
Нема кой изметъ да му чини.
Туку си залибила Янска крале,
Той ми седи аф неини сарае,
Та си Уфренъ има другу татку. 710
Лу ми дойде Уфренъ афъ сарае дуръ при татку,
Утъ майка си прошка тера,
Прошка да му даде да се шета пу земе-та,
Да си тера първе либе спроти негу,
Чи ми иска вече да се жени. 715
»Шетай ми се, сину, от да не ми се шеташъ.
Белки си найдешъ либе спроти тебе?»
Та ми фъркна да се шета пу земе-та.
Та ми се шеталу тамамъ две години,
Дуръ си исфодилу сита земе, 720
Па не си найде либе спроти негу.
Та се върна назадъ дуръ при майка.
Натъжену билу мощне, нажелену,
Още афъ худае не ми флелу,
На дивана падна болну да ми лежи, 725
Болну лежи ша умрие.
Никому си не казува шо си има афъ сорце-ту,
Дуръ утиде майка да гу пита:
»Кажи, сину, шо ми имашъ аф сорце-ту?
Та ми болну лежишъ ша умриешъ.» 730
»Нищу немамъ, мале, афъ сорце-ту,
Лу си самъ натъжену мощне, нажелену,
Чи се шедба шетахъ пу сита земе,
Па не си найдохъ либе спроти мене!
Белки, мале, знаешъ нейде либе спроти мене?» 735
»За сова ли, сину, ти кахъръ берешъ!
Либе има спроти тебе дуръ на Морна земе,
Морна крале си има ду три керки гюзеллийки,
Шо си е наймалка-та нема друга као нега!
Тя си бива да си ти е първе либе. 740
Ела на Морна земе си има ду три змии,
Шо си иматъ криле фъркувити,
Та си чуватъ ду три кральски керки;
Лу кой си иде на Морна земе,
Да си тера кральска керка, 745
Назадъ си се не враща,
Змии си гу младу погубеватъ.
Мене ми е ясну сонце казалу,
Чи ти ша си надборишъ ду три змии,
Ша си хми искарашъ дуръ джигеро утъ куремо! 750
Та ша си закарашъ малка мома дюнягюзеллийка.
Лу да идешъ, сину, на Морна земе,
Ша си найдешъ либе спроти тебе;
Туку да си гледашъ со свирка змии да умаешъ,
Да не си та младу погубетъ.» 755
Лу ми чулу Уфренъ юнакъ,
Чи си има либе спроти негу на Морна земе,
Станалу си праву на ноги-те,
Та си засвири свирка бележита,
Да му се малку сорце зарадува; 760
Та ми свири малу млогу,
Малу млогу тамамъ три недели.
Вече иска да си иде дуръ на Морна земе,
Да си тера либе спроти негу;
Па утъ майка си прошка тера: 765
»Нека ти е просту, сине, и утъ мене!
Лу се чувай утъ три змии,
Да не си та младу погубетъ.»
Та си искара ду неини златни криле,
Искара си ут поесо и златну-ту ношче, 770
Та му вели утговори:
»Земи, сину, и мои златни криле!
Кога си закарашъ тое първе либе,
Да й туришъ криле пудъ мишница,
И тя с' тебе да си фърка, 775
Да не си ва стигнатъ ду три змии.
Земи, сину, и моету златну ношче!
Аку си ва ду три змии стигнатъ,
С' ношче да си хми искарашъ дуръ джигеро утъ куремо!
Лу ми гледай свирка да не уставишъ: 780
С' десна рока свирка да си свиришъ,
Я с' лева рока либе да си доржишъ,
Да не си я грабнатъ ду три змии.»
Та ми зе Уфренъ златни криле и златну-ту ношче,
Па си фъркна да си иде дуръ на Морна земе. 785