XV. Орфеова женитба со керка на арабска крале.

Бре Орфене млади свирелжия!
Сички юнаци сырце иматъ,
Кой на пушка, кой на сабя;
С пушка дребна лова да ловетъ,
Со сабя на юдинску поле да се биятъ, 5
Единъ другумъ намъ да си дадатъ.
Орфенъ младъ юнакъ сырце нема
Не на пушка не на сабя,
И той со пушка дребна лова да лови,
Стару си майку даръ да утнесе, 10
Сладка вечеря да си зготви,
Кога на трапеза седне.
Да си яди дребна лова,
И Орфена фалба да си фали,
Чи си има юнакъ надъ юнаци! 15
Нитъ на сабя сырце има,
Сосъ юнаци на юдинску поле да се бия,
И той намъ да си даде,
Сички Юди да зачуди.
Тая дарба Орфенъ си не има 20
Лю си има сырце свирка да си свири,
Лю дэ иде в рыки си свирка дыржи,
Кога засвири тая юдинска свирка,
Сички Юди се на поле збиратъ,
Да си слушетъ шо е тая свирка 25
С коя дуръ и планини заиграватъ
Та се люлетъ какъ се люле малку дете въ люлка!
Раста Орфенъ що раста
Дойде время да се жени,
Сите Юди искатъ зетя да гу сторетъ 30
Коя со керка, коя со мнука.
Нему си се на сырце не слага!
Иска мома спроти негу да си тера:
Утъ лику хи ясну сонце да си грея!
Коси хи ду земя да се влачетъ! 35
Ут майка си прошка тера
Да гу пусне пу земя да се шета,
Любу спроти негу да си тера,
Белки да си найде каква-ту той си иска?
Той хи прошка тера, 40
Тя му прошка не дава:
„Седи сину, ми пу земя ходишъ,
Чи си едно на майка!
На тоя свирка ща каскандисатъ
И тебе младу ща погубетъ 45
Ду мои петъ душманки все Юди.
Сетне майка що ще прави?
Какъ ща седи в тия сарая сама самичка
Сама самичка кату кукувица?»
Орфенъ хи вэли ютговори: 50
„Ой ле мале, стара Юда!
За това, ти кахыръ ми берешъ!
Язъ сосъ свирка сички душмане ща си омамъ
Та сосъ мене ща се побратетъ;
Сал' ти се молбе моля, 55
Да си ми изимъ дадешъ,
Да исфоде сичка земя,
Да си ида дуръ на земя Харабия.
Харабиня краля има десетъ моми,
Утъ сичка тяхъ сонце грея! 60
Утъ какъ си се утъ майка си паднали
Чувешку оку още не ги е видялу!
Утъ сарая вонка не изляватъ,
Ду ся ашикъ на нищу не се станали.
Лю язъ таму да си ида, 65
На моя свирка ашикъ ща си станатъ,
Ща излязатъ свирка да ми видетъ
Та ща зема язи наймалка-та кралска керка,
Наймалка-та кралска керка що си е спроти мене!
Утъ лику хи сонце грея! 70
Коси хи се пу земя влачетъ!
Лю що си ми каза моя чиче Самувила,
Чи си на Харабия има такава мома,
Що си е спроти мене,
Сырце ми е за нея трепналу. 75
Аку нея не си зема
Язъ младу ща си умра!»
Какъ си чу майка му стара Юда
Отъ сырце издыхна и му вели ютговори:
„Утъ Богъ да найде тоя чиче Самувила. 80
Що ти каза за тие десетъ моми!
Язи прошка не ти давамъ
Да си идешъ на земя Харабия.
Земя Харабия е на край земя,
На край земя близу ду това цырну моря, 85
Дека седи Фейска краля,
Та си сыди на цырнуморски Юди;
Тие Юда лю кой юнакъ видетъ,
При Фейска краля гу уткаруватъ,
На негу изметъ да си чини, 90
Утъ дека вейке не се враща.
Утъ това се е и моря нарекло цырну,
Оти си млогу майки поцырнява.»
Какъ си чу Орфенъ младъ свирелжия.
Чи си му майка прошка не дава, 95
Да исфоди сичка земи
Да иде и на Харабия земя,
Утъ желба падна боланъ да лежи.
Боланъ лежи и се чуди що да прави,
Що да прави какъ майка да кайлатиса? 100
Майчина прошка да му даде
Да си иде на Харабия земя.
Прати слуга да си рука ду негува чиче,
Тя да си му каже що да прави.
Какъ утъ майка прошка да си земе? 105
Чиче му е утишла на деветъ планини,
Да си види ду нехини деветъ керки
Що си праветъ в ний деветъ планини?
Там е седяла ду неделе время.
Дуръ е сонъ сонила, 110
Чи си Орфенъ боланъ лежи,
Боланъ лежи ще да умрие.
Тога си Самувила стана
Та си утиде в Орфенува стара града
Да си види що ми прави Орфенъ свирелжия? 115
За три дни на деветъ планини утишла,
За три часа в Орфенува града стигнала,
Сички гори утъ варкости подроби!
Лю що си в Орфенува града утиде
Утъ порти се подрукна: 120
„Що ти лежишъ, Орфенъ младъ свирелжия?
Та не станешъ да си земешъ тоя свирка,
Да засвиришъ лесна жалустива,
Дуръ и планини още и жювини да заплачатъ!
Тога и тоя майка да заплаче, 125
Прошка майчина да ти даде,
Да си исфодишъ сичка земя,
Да си идешъ дуръ на земя Харабия,
Таму любу спроти тебе да си наидешъ.»
Какъ си чу Орфенъ младъ свирелжия 130
Що си му чиче Самувила каза,
Сырце му се утъ радость надигна.
Та си стана утъ потстеля
И си зе ду негува гласна свирка,
Та засвири песна жалустива, 135
Свирка свиреше и песна напеваше:
„Утъ Богъ да найде мое стара майка!
Що не си ми прошка дава,
Да си ида на земя Харабия,
Любу спроти мене да си найда: 140
Язъ утъ майка младу ща си погина!»
Утъ що свирка харну свиреше,
И песна желостну напеваше,
Сички пилци окол му се собраха,
Изъ очи си солзи ронетъ, 145
Чи Орфенъ ща си погине,
Дуръ тога е и майка му заплакала,
Сырце хи се умилалу,
Утмалъ душе приговори:
„Бре Орфене мили сину! 150
Ду ся ти майка прошка не даваше,
Да си исфодишъ сичка земя,
Да си идешъ дуръ на земя Харабия,
Да си терашъ любу спроти тебе,
Чи се бояхъ нящу зло да не патишъ? 155
Оти си е земя Харабия
На край земя близу ду цырну-ту моря,
Дека седи фейска краля,
Та си сыди на цырнуморски юди;
Тий юди се мощне песнопольки, 160
Лю кой юнакъ видетъ,
Сосъ песни гу при Фейска краля уткаруватъ,
На негу изметъ да си чини,
Утъ дека вейке не се враща.
Ся си ти прошка давамъ, 165
Лю де искашъ да си идешъ,
Язъ се уздамъ ти со свирка да навиешъ,
Още и сосъ песна да надвалишъ песнопольки юди,
И пакъ да си дойдешъ на наше стара града,
Тоя майка сосъ радость да та дучака, 170
Да си види и сныха на дома си.»
Орфенъ свирелжия си устави песна желустива
Та засвири песна хорувита,
Хору Юди да играятъ,
Сырце да му се зарадува, 175
Чи му майка прошка даде,
Да исфоди сичка земя,
Любу спроти негу да си найде.
Какъ си чули юди свирка хорувита,
Сички се собраха хору да играятъ; 180
И Орфена млада свирелжия да испратетъ.
Колку Юди хору си играятъ,
Още толку планини се люлятъ,
Окол' Орфена птици фыркатъ,
Ваз негу вейки сивлиеви фырлетъ! 185
Играха Юди хору що играха,
Орфенъ си свирка вейке зепря,
Песна хорувита вейке не напева,
На майка си рыка цалуна,
Та си навырви да си ходи пу сичка земя. 190
Вырвя що вырвя дойде на земя Арабия.
Още в' Харапска града не е флялъ
Песна сладка си засвири,
Свирка си се слуше дуръ на висе небу!
Сички велетъ и се карба каратъ: 195
Едни велетъ чи се цырнуморски Юди,
Други велетъ, чи си е Орфенъ младъ свирелжия
Що се фалба фали пу сичка земя!
Сички излягоха да си видетъ
Кой е това свирелжия? 200
Излягоха и десетъ кралски керки,
Да си слушетъ тая сладка песна.
Ду тога тие не беха изляли вонка утъ сарая,
Нит' чувешку оку ги бе виделу.
Кога утъ сарая излягоха 205
Изгряха кату десетъ сонца!
На сички очи се заблескаха,
Се маеха кату в' магла денувита!
Саму на Орфенъ очи не заблескаха,
Се почуди за тяхна-та гиздавина, 210
Утъ сички сонце грееше,
Я що бэше наймалка-та,
Утъ нея ду две сонца грееха!
На Орфенъ се молба молетъ,
Да посвири тая свирка, 215
Да поиграт хору Арабийску,
Орфенъ си засвири песна хорувита,
Та играха хору десетъ кралски керки
Малу млогу тамамъ две недели;
Тие си се мычетъ Орфена да уморетъ, 220
Орфенъ си се не уморява,
Лю си свири песна хорувита посладку.
Дуръ се моми умориха,
На земя паднаха поклонъ да му се поклонетъ;
Дуръ да падне и наймалка-та, 225
И тя поклонъ да му се поклони.
Той я фати за лева-та рыка
И побягна пу широку поля.
Я що беха ду нехини деветъ сестри,
На сестра си мощне каскандисаха, 230
Чи ща земе Орфенъ младъ свирелжия.
Си утидоха на таткуви сарая,
На татку си вэлетъ и говоретъ:
„Ой ли, тате, мили тате!
Утъ Богъ да найде наше наймалка-та сестра 235
Що си потапта тоя таткува лакардия;
Излягохме да си видимее Орфенъ младъ свирелжия
Какъ си свири мощне сладка песна,
Се фатихме и хору да играемъ,
Дуръ да хору завыртиме 240
Тия си Орфена залюби,
Та с' негу побягна низъ широку поля.»
Какъ си чу Арабийска краля,
Чи е керка му с' Орфенъ побегнала,
Си искара ут негуви темни зандане 245
ду две люти фыркувити змии,
Та хми вели и зарыче:
„Лю де да е моя керка да я фатиге,
С' ваши утровити уста да я усмыртите,
Чи тия си потапта моя лакардия!» 250
Какъ си чуха ду две фыркувити змии,
Си фыркнаха низъ висе небу
Да си гонятъ наималката кралска керка.
Денъ фыркаха и я вейке наблизиха.
Кралска керка си заплака: 255
„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орфене,
Ти мене млада ща погубишъ!
Мой татку си е пратилъ ду негуви люти змии
Мене с' утровити уста да си усмыртетъ.»
Орфенъ хи вели ютговори: 260
„Ой ти кралска керку моя любу!
Ду кога е ОрФенъ с' тебе,
Ти що си плачешъ и се боишъ?
Язъ за тебе душе ща си загубе,
Лю тебе си не уставемъ.» 265
Още речь-та не отрече
И ду две фыркати змии си дойдоха,
Уста зинаха мома да погылнатъ.
Орфенъ си обзе ду негува гласна свирка
Та засвири песна мощне желустива, 270
Дуръ се ду две змии умаяха,
Кат' умряли паднаха на земя да се валетъ!
Тога си Орфенъ свирка запря,
Та искара ду негува люта сряла
И усряли на сырце ду две змии, 275
Утмалъ змии продумаха:
„Утъ Богъ да найдешъ,
Орфенъ младъ свирелжия!
Що ти ний зло усторихме
Та си насъ со тоя сряла усряли?
Наши ясни крыви дано тебе да помычетъ!» 280
Това змии утмалъ душе продумаха,
И истекоха утъ тяхъ ду две крывави ряки,
В' цырну моря си течаха
И си великумъ гласумъ рукаха:
„Ой ти фейска краля нашъ побратиме! 285
Молба гуляма ти се молиме:
Ега презъ тука мине Орфенъ свирелжия,
Сасъ наймалка-та керка на Харапска краля,
Нему нищу да не усторишъ,
Лю да повелишъ на той цырнуморски юди, 290
Да си зематъ тая кралска керка,
Тя на тебе изметъ да си чини;
Да не давашъ Орфенъ да я земе,
С' нея фалба да се фали,
Чи е ду две змии усрялилъ.» 295
Ду две ряки с' цвикане си рукаха,
Дэ ги дучу фейска краля,
Ти си рукна ду деветъ негуви юди
И имъ вели ютговори:
„Лю ега презъ тука помине Орфенъ свирелжия, 300
Вия свирка да не му слушете,
Лю да гледате любу да му земете,
На моя столнина да я дукарате,
На мен' изметъ да си чини,
Немой Орфенъ с' нея фалба да се фали, 305
Чи е ду две змии усрялилъ.»
Лю що чуха ду деветъ цырнуморски юди,
Утидоха на край цырну моря,
Да си чакатъ Орфенъ младъ свирелжия.
Да си зематъ ду негуву любу. 310
На Орфена за това му на умъ не дойде,
Та утиде на край земя на цырну-ту моря,
Да си види и фейска краля
Що чулякъ е и той на земята?
Та се сички утъ негу боетъ. 315
Лю що си утиде на цырну-ту моря,
Цырмуморски юди гу посрещъ посрещнаха,
Орфенъ си имъ вели ютговори:
„Богъ помабогъ ви цырнуземски юди!
Дека седи ваше фейска краля? 320
Искамъ негу да си виде,
Чи сме млогу побратиме.»
„Далъ ти Богъ добро, Орфенъ младъ свирелжия!
Що та врагъ тука нанесе,
Да погубишъ тоя пырву любу, 325
Тоя пырву любу ясну сонце,
За коя си толку земя исфодилъ!
Фейска краля ни е порычка порычалъ:
Лю ега презъ тука минешъ
Тоя любу да си земеме, 330
Да я уткараме на негува столнина,
На негу изметъ да си чини;
Немой ти с' нея фалба да се фалишъ,
Чи си за нея усрялилъ ду две змии.»
Орфенъ какъ си чу грабна свирка в' рыки 335
Да засвири песна желувита,
Дано юди с' песна си умая,
Немой любу да му зематъ;
Той си свирка свири
Я юди му се присмяватъ! 340
Ютговори пырва юда:
„Свири, Орфенъ, свири лю колку искашъ,
Назе ти не можешъ да умаешъ.»
Той си пакъ свирка не уставе;
С' десна рака свирка си дыржи, 345
Я с' лева си дыржи ду негуву любу.
Немой юди да я грабнатъ.
Сички юди се умаха утъ негувя свирка
И паднаха на земя-та кату мыртви!
Утъ Богъ да найде стара юда Самувила, 350
Що си бэ с' три глави и опашки,
Имаше си и омесъ змийовити;
Нит' се умава, нит' на земя пажда,
Лю си гледа какъ да грабне ду негуву любу?
Що се бэше умала уть желувита песна. 355
Свири Орфенъ свири тамамъ три месеци,
Дуръ му се е вейке дудялу,
Та устави свирка, да почине,
Лю що си свирка заустави
И стара юда си закара ду негову любу; 360
Уши хи запуши с' нехини змийни рыки,
Немой да слуше Орфенува песна
И назади да се враща.
Лю какъ виде Орфенъ младъ свирелжия,
Чи му стара юда любу грабна, 365
На земя-та падна и му душе прималя,
Утмалъ душа приговори:
„Утъ Богъ нашла стара юда
Стара юда утъ змия породена!
Какъ ти на умъ дойде, 370 На любу да запушишъ тенки уши,
Немой моя свирка да си слуше,
Да се назади пу меня не вырне;
Ама язи любу пакъ си не уставемъ;
Лю ду де сумъ на тая земя 375
За нея ща си мисле какъ да си я зема?»
Това Орфенъ утмалъ душе си продума,
Та си стана и утиде при фейска краля,
Белки си се той желба нажели,
Да си му даде пырву любу, 380
Пырву любу утъ коя си сонце грея,
Окол' фейска краля си стояха моми
Моми все на отбуръ утъ кои си сонце грееше!
Близ' ду негу си стоеше и негуву пырву любу,
Лю какъ си гу тя виде сулзи хи затекоха 385
И му вели ютговори:
„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орфене!
Що си мене излыга,
Та си ма утъ мои сестри отдели;
Ти не си билъ вряданъ любу да си чувашъ! 390
Ся тука що да праве
Що да праве що да сторе?
Какъ да седе тука сама самичка
Безъ татку, безъ майка още и безъ сестри
Кату утъ небе паднала!» 395
Орфенъ какъ си чу тие желни лакардии,
Навырви да си иде на негува земя
На негува земя при стара си майка,
Белки тя си му лякъ каже,
Какъ да си любу куртолиса? 400
Тамамъ утъ фейски сарая излезе
Дойде стара юда Самувила,
Да се мычи и негу да заприе,
На фейска краля изметъ да си чини;
Си искара ду нехина камбуръ сряла 405
Да гу усряли в'средъ сырце-ту.
Орфенъ какъ си виде стара юда
Мощне се разеди, разлюти,
Та си искара ду негува маламна сряла
И усряли стара юда в' сырце-ту. 410
Та си пырсна да си бяга пизъ широку поля.
За три дни на негува си града утиде,
Де си найде стара майка чи си плаче.
Орфенъ хи вели ютговори:
„Богъ помабогъ, ти майку стара юду! 415
Дали мене плачешъ,
Оти си се мощне млогу забавихъ?
Или в' наши сарая нящу е станалу?»
„Далъ ти Богъ добро, Орфенъ мили сину!
Добре ми дойде, мили сину! 420
На мене си, сину, хабаръ дойде,
Чи е фейска краля тебе младу попленилъ,
Та за това си язи плака.
Не ли си найде, сину, любу спроти тебе
Та си се саму самичку назади вырна! 425
Майка ти чакаше сныха да дуведешъ
На стару время изметъ да ми устори.»
Изъ Орфенуви очи кату ряка сулзи затякоха.
Утмалъ на майка си продума:
„Мале ле, мила мале! 430
Язъ си найдохъ любу спроти мене,
Биле още поубаву:
Утъ лику хи две сонца греяха!
Коси хи се пу земя влачеха!
Тя моя свирка какъ си дучу 430
Сама пу меня навырви,
Та се западихме низъ поля широку,
Поскору при тебе да си дойдеме.
Я що си беха ду нехини деветъ сестри,
На нея си мощне каскандисаха! 440
Татку си мощне люту насырчиха,
Та си прати ду две люти фыркувити змии,
Да на гонятъ, да на фатятъ,
Ду негува малка керка сь утровити уста да усмыртетъ,
Оти му е лакрдия потаптала! 445
Ду две люти змии краля услушеха,
Та си фыркнаха низъ висе небу
Да на гонятъ да на фатятъ.
Денъ фыркаха и на наблизиха.
Моя любу, мале, си заплака: 450
„„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орене!
Ти мене млада ща погубишъ.»»
Кога, мале, вейке змии наблизиха
Уста зинаха мома да погылнатъ.
Язъ сиобзехъ ду моя златна свирка 455
Та засвирихъ песна мощне желустива,
Дуръ си ду две змии умахъ,
Кат' умряли паднаха на земя да се валетъ!
Тога си язъ свирка запряхъ,
Та искарахъ ду моя люта сряла, 460
Та усрялихъ на сырце ду две змии,
Утмалъ змии продумаха;
„Утъ Богъ да найдешъ,
Орфенъ младъ свирелжия!
Ща ти ний зло усторихме
Та си назе со сряла усряли? 465
Наши ясни крыви дано тебе да помычетъ!»
И истякоха, мале, утъ тяхъ ду крывави ряки,
В' цырну моря си течаха
И си великумъ гласумъ рукаха:
„Ой ли фейска краля нашъ побратиме! 470
Молба гуляма ти се молиме;
Ега презъ тука мине Орфенъ свирелжия
Сасъ наймалка-та керка на Харапска краля,
Нему нищу да не сторишъ,
Лю да повелишъ на тои цырнуморски юди, 475
Да си зематъ тая кралска керка,
Тя на тебе изметъ да си чини;
Да не давашъ Орфенъ да я земе,
С нея фалба да се фали,

Чи е ду две змии усрялилъ.» 480
Ги дучу, мале, фейска краля,
Та су порычи на негови деветъ юди;
Лю кога азъ презъ таму помина
Моя свирка да не слушетъ,
Лю да гледатъ любу да ми зематъ, 485
На негува столнина да я уткаратъ,
На нег’ изметъ да си чини.
Юди, мале, излягоха да ма чакатъ,
Да си зематъ моя арну любу,
На мен' това па умъ не си дойде, 490
Ам' утидохъ на край земя на цырну-ту моря,
Да си виде и фейска крала
Що чувякъ е и той на земя-та?
Та се сички утъ негу боятъ.
Лю що си, мале, утидохъ на цырну-ту моря, 495
Цырнуморски юди си ма посрещъ посрещнаха,
Язъ ги питахъ дека седи фейска краля?
Тие си ми не казаха дека седи тоя краля,
Лю си ми рекоха кой та врагъ тук' нанесе,
Да погубишъ тоя пырву любу, 500
Тоя пырву любу ясну сонце!
Какъ си язъ чухъ грабнахъ в' рыки свирка
Да засвире песна желувита,
Дано юди со песна се умаятъ.
Немой любу да ми зематъ. 505
Язъ си мале свирка свирехъ
Я юди ми се присмиваха!
Та се сички юди утъ моя свирка умаха
И паднаха на земя-та кату мыртви!
Утъ Богъ да найде стара юда Самувила, 510
Що си 6е с' три глави и опашки,
Имаше си и омесъ змийовити;
Нит' се ума, нит' на земя падна,
Лю си гледаше какъ да грабне моя любу.
Свиряхъ, мале, свирка, тамамъ три месеци, 515
Дуръ си ми се вейке дудя,
Та уставихъ свирка да почина.
Лю що си свирка зауставихъ,
Стара юда си закара моя любу,»
Уши хи запуши с' нехини змийни рыки, 520
Немой да слуше моя желувита песна
И назади пу меня да се вырне.
Лю какъ видяхъ, мале, чи ми любу нема,
На земя-та паднахъ и ми душе прималя,
Утмалъ душа приговорихъ: 525
„Утъ Богъ нашла стара юду
Стара юду утъ змия породена!
Што си грабна моя пырву любу
И хи сасъ рыки запуши ду тенки уши,
Немой да слуше моя желувита песна. 530
Да не се назади пу меня вырне.
Това утмалъ душе мале приговорихъ,
Та си станахъ и утидохъ при фейска краля,
Белки, рекохъ, си се желба нажели,
Да си ми даде пырву любу 535
Пырву любу отъ коя си сонце грея!
Окол' негув' стола си стояха моми
Моми все на отбуръ утъ кои си сонце греяше!
Близ' ду негу си стоеше и моя пырву любу.
Лю как си ма та виде сулзи хи затекоха' 540
Изъ очи си сулзи ронеше
Я сь уста си мощне желувиту ми продума:
„Утъ Богь да найдешъ, Орфенъ младъ свирелжиа;
Що ма отдели утъ татку и утъ майка,
Ти не си билъ вряданъ любу да си чувашъ; 545
Какъ ща седе ся тука сама самичка
Везъ татку, безъ майка още и безъ сестри
Кату утъ небе паднала!»
Какъ си, мале, язи чухъ тези лакардии,
Не можахъ на ноги да си стое' 510
Щахъ си падна таму да си умра!
Лю си ми утъ висе небу сила дойде,
Та си навырвихъ да си дойда при тебе, мале.
Белки нящу лякъ ми кажешъ,
Какъ да си любу кортолисамъ? 555
Лю що си утъ фейски сарая излязохъ
Дойде стара юда Самувила,
Да се мычи и меня да заприе,
И язъ на фейска краля изметъ да си чина;
Си искара ду нехина камбуръ сряла 560
Да ма усряли в' средъ сырце-ту.
Какъ си язи видяхъ стара юда'
Мощне се разедихъ, разлютихъ
Та си искарахъ ду моя маламна сряла
И усрялихъ стара юда в' средъ сырце-ту, 565
И си пырснахъ да си бягамъ низъ широку поля,
Немой фейска краля змии да си прати
Меня младу да погубятъ.
За три дни' мале' си при тебе дойдохъ,
Белки нящу лякъ си ми кажешъ, 570
Да си кортолисамъ моя пырву любу
Моя пырву любу' тоя милна сныха.»
Какъ си Орфенъ на майка говореше
Душе си му прималя'
Та си падна' умрялъ на земята! 575
Майка му се чудила що да прави
Що да прави що да стори?
Де си се наумъ науми,
Та си рука ду три юди все биларки'
Да си найдатъ билки лекувити, 580
Да си дигнатъ нехинъ миланъ сина.
Лю какъ чуха юди чи Орфенъ боланъ лежи.
Утидоха на тяхну берекетлия поля
Та набраха билку лекувити;
Пырва юда набра билка лекувита 585
С коя да гу дигне утъ потстели!
Втора юда набра билка лекувита,
Кога' иде при фейска краля,
Пырву любу да си тера,
Фейски сарая с' нея да утори, 590
Трета юда набра билка лекувита'
Кога грабне ду негуву си пырву любу
Утъ тая лекувита билка да яди,
Златни криля да му излязатъ,
Немой фейска краля да гу стигне, 595
Пакъ любу му да си земе
И негу младу да си погуби.
За день юди утидоха на тяхну берекетлия поля
Я за часъ се вырнаха утъ таму
И си дойдоха при Орфена свирелжия. 600
Орфенъ си на потстели зле лежи,
Ниту очи подигнува да погледне,
Ниту язикъ помырднува да продума,
Саму рыки си утъ земя удри!
Пырва юда си искара ду нехина лекувита билка, 605
Лю що му я ду носъ дупря'
Орфенъ си очи подигна,
Да си види стара майка що си прави?
Язикъ си помырдна и продума:
„Да си жюва, юду Самувилу! 610
Що си ма утъ потстели дигна
Со тоя билка лекувита;
Я' що ми трябува такавъ животъ,
Аку не ми кажете лекувита билка,
Какъ да кортолисамъ моя пырву любу? 615
Що си я запря фейска краля,
На негу изметъ да си чини.»
Юди си му велетъ и говоретъ!
Немой за това, Орфене, кахыръ берешь!
Ний имаме лекувити билки, 620
Лю ти се молба молиме,
Да си земешъ тоя златна свирка,
Да засвиришъ песна желувита,
Да се чуя дуръ на висе небу
Дур на висе небу при Вишню Богу, 625
И той тебе да пожала;
Кога идешъ при фейска краля,
И той да си прати ду негува ангела
На тебе ардамъ да си устори.
Орфенъ си услуше ду три юди, 630
Та си зе в' рыки златна свирка
Та засвири тая песна желувита,
Дуръ и планини-те още и камене-ту се разплакаха!
Песна си се чу дуръ на висе небу
Дуръ на висе небу при Вишню Богу, 635
Та и на негу се нажели.
И си прати ду негува ангела,
Да си чака Орфена при цырну-ту моря,
Кога иде при фейска краля
И той нящу ардамъ да му устори. 640
Орфенъ си вейке песна свырши,
Утъ юди си тера лекувити билки,
Тие му велетъ и говоретъ:
„Ний лекувити билки ща ти дадем',
Я ти кога с' невяста минешъ презъ наше поля б45
Нехинъ дувакъ да подигнешъ,
Да хи видим' бялу лику,
Да ли е тия мома спроти тебе?
Аку си е тия спроти тебе,
Ний дарба ща я дарим с' криля фыркати, 650
Да си фырка дуръ на синю небу,
Ниту пиле да я стига!
Тия нишанлия да си биде,
Да се зная кому любу си е.
Аку ли не си е спроти тебе, 655
Ний ща я сасъ сряли усрялиме,
Ти другу любу да си найдешъ
Другу любу спроти тебя.»
Ютговори Орфенъ младъ свирелжия:
„Тя си е любу спроти меня, 660
Биле и поубава утъ меня!»
Втора юда си му даде билка лекувита
И му вели ютговори:
„Кога идешъ при фейска краля
Тоя пырву любу да си терашъ, 665
С' тая билка фейски сарая да уторишъ.
Тоя любу ду сарайски порти стои,
Лю какъ ще порти уторишъ,
С лева рыка нея да закарашъ,
Я с' десна рака свирка да засвиришъ, 670
Тя утъ тоя песна да се умая
И пу тебе да си ходи:
Дуръ да поминешъ цырну моря
Свирка хичъ утъ рыка да не уставешъ,
Чи лю що ще си свирка уставишъ 675
Тия пакъ назадъ ща си се вырне!
Ега идете при цырну-ту моря,
Вишни Ангелъ ща си дойде ардамъ да ви устори.
Презъ широку моря да си ва прикара.
Трета юда си му даде билка лекувита 680
И му вэли ютговори:
„Кога моря поминете
Фейска краля тога на умъ ща му дойде,
Чи си нема тоя пырву любу:
Ща се мощне разеди, разлюти, 685
Та ша стане самъ да си ва гони:
Той ща може скору да ва стигне,
Чи си е на ноги мощне нишанлия!
Кога ва вейке наблизи да ва стигне,
Ядите вий тая лекувита билка, 690
Та ща ви излязатъ криля фыркувити,
Да си фыркате дуръ на синю небу;
Той неще може да ва стигне,
Чи си нема криля фыркувити,
Да си фырка дуръ на синю небу.» 695
Юди си му билки дадоха и си утидоха
Я Орфенъ не постоя, не почака,
Ам си зе ду негува златна свирка
И навырви да си иде при фейска краля,
Месецъ има ду негува столнина, 700
Я той си за день утиде ду цырну-ту моря.
Де излязоха ду деветъ цырну морски юди,
Не му даватъ да помине презъ цырну-ту моря.
Чудилъ се е Орфенъ що да прави
Що да прави що да стори? 705
Де му на умъ дойде що му казаха ду три юди,
Чи Вишни Ангелъ на ардамъ ща му дойде,
Гледа пу край моря белки види Вишни Ангела,
Я не може нийде да гу види!
Тога си зе златна свирка 710
Та засвири песна желустива,
Свирка свири и си песна напева:
„Ой ти Боже, Вишню Боже!
Прати си утъ небе ду тоя Вишни Ангела,
На мене малку ардамъ да устори, 715
Саму цырну моря да си помина,
Чи си ми юди не даватъ това моря да помина.»
Лю си Орфенъ пеена свырши,
Си погледа пу край моря,
Де си виде стара дяда с' брада ду ноги-те: 720
Утиде поклонъ да му се поклони,
Я стари дяду си гу пита:
„Ти ли, бре юначе, свиреше тая свирка
И напеваше тая желустива песна?
Коя се дуръ на висе небу слушеше 725
Дуръ на висе небу при Вишню Богу,
Та си прати меня ардамъ да ти сторе:
Що ардамъ утъ меня искашъ?»
„Ой ти, Вишню Ангеле, мой ардамжия!
Нищу другу неща да ми усторишъ: 730
Юди не ми даватъ моря да помина,
Да си ида при фейска краля,
Та си искамъ презъ моря да ма прикарашъ,
Юди зло да ми не усторетъ;
Хемъ ся да ма презъ моря прикарашъ, 735
Хемъ пакъ тука да на чакашъ,
Кога се вырнеме пакъ да на прикарашъ.
Стари дяду вишни Ангелъ нищу не устори,
Лю си седна на край моря
Та погледна криву каде деветъ юди; 740
Юди какъ си видеха вишни Ангелъ
Се скриха в' дыну-ту на море-ту.
Тога си Орфенъ моря помина
И утиде на фейскуви сарая.
Сарая беха заторени, заключени, 745
Утъ пазуфи искара билка лекувита
Та си с' нея утори фейски сарая
И си флезе фнетре фафъ сарая.
Никой си гу не виде,
Саде любу си му бе на чушмите, 750
Вода точеше на фейска краля.
С' десна рыка си обзе златна свирка
Та засвири тая желустива песна,
Любу му се мощне умаяла,
Та устави студна вода 755
И навырви след млади Орфена.
Ду кога си Орфенъ свирка свиреше
Тя си пу негу ходеше,
Низъ поля утъ лику хи сонце грееше!
Я лю кога си свирка уставеше 760
И тя си се назади вращаще,
Поля се с' темнилу облячаше!
За това си Орфенъ свирка не устави,
Все си свиреше песна желувита.
Пилци какъ си слушеха песна желувита 765
Сички пу негу ходеха,
И си сулзи изъ очи ронеха!
Ду кога стигнаха на цырну-ту моря,
Фейска кральа не обсећи
Чи си нема млада Орфеница. 770
Вишньи ангел си ги чакаше на црну-ту моря,
Лю какъ си виде Орфена
Чи си кара ду негуву пырву любу,
Му вели ютговори:
„Халалъ нека ти е бре, Орфене, мой изметъ, 775
Що ти чинихъ тука на цырну-ту моря,
Чи ти си биль юнакъ надъ юнаци!
Ду ся не бе никой утишелъ на фейска земя
Я ти си утиде и на фейски сарая,
Янкулува керка си си обзелъ; 780
Ти мощне касметлия ща си бидешъ,
Чи си тя има ду седемъ брата
Седем брата все духувити,
Лю що терашъ у тяхъ ща найдешъ.»
Юди какъ си чуха утъ дыну-ту на моря-ту 785
Излязоха с' ние очи накырвясали,
Зыби кырцнаха на Орфенъ юнака!
Я вишни Ангелъ пакъ си ги криву погледна,
И тие си найдоха дыну-ту на моря-ту!
Та си Орфенъ цырну моря помина. 790
Дуръ да иде на край моря
Фейска краля си обсети,
Чи си нема млада Орфеница!
Самъ си стана да ги гони,
С' ние нишанлии ноги си ги наблизи, 795
Вейке щеше да ги стигне.
Орфенъ си искара билка лекувита
Ти си яде и той и негуву любу,
На негу излязоха криля фыркувити,
Я що беше ду негуву любу криля не излязоха! 800
Чудилъ се е Орфенъ що да прави
Що да прави що да стори?
Де си му наумъ дойде,
Та си яхна ду негуву любу на негови рама,
Та си фыркна дуръ на синю небу. 805
Та испя на Вишню Бога песна мощне радувита,
Чи си гу е той куртолисалъ утъ морски юди.
Фейска краля утъ желба си душе придаде,
Утмалъ душе приговори: 810
„Орфене ле младъ свирелжия!
Мое царсту халалъ нека ти е!
Тебе наследникъ си уставемъ,
Чи си ти юнакъ надъ юнаци-те!
Ду ся не бе никой душелъ на моя земя 815
Я ти си флезе и в' мои сарая,
Та си обзе ду тоя пырву любу.»
Тога си Орфенъ стана фейска краля!
Ега утиде на юдинску поля,
На невяста си подигна аленъ дувакъ, 820
Да си видетъ юди ду нехина гиздавина;
Какъ хи се аленъ дувакъ подигна
Изгреяха ду две ясни сонца!
Юди си я мощне бендисаха,
На Орфенъ си велетъ и говоретъ: 825
„Жива да ти е, бре Орфене!
Тия си е спроти тебе,
Биле и поубава утъ тебе!»
Та си я дарба дариха
Дарба с' фыркувити криля 830
И тя си фыркаше дуръ на синю небу,
Ниту пиле си я стигаше.
Тога си Орфенъ фыркна с' негуву пырву любу
И утиде на негува стара града.
Вечеръ беше полунощи, 835
Ниту сонце, ниту месецъ греяше,
Утъ невяста две сонца греяха!
На негува стара града день си биде.
Стара му майка на дори излезе,
Да посрещне ду нехина сина сасъ млада невяста; 840
Какъ си виде млада невяста.
Чи утъ лику хи две сонца греятъ,
Мощне си я беяндиса,
На Орфенъ си вели ютговори:
,,Халалъ да ти е, сину, мое мляку! 845
Уста да ти се позлатетъ!
Чи си нашелъ любу спроти тебя,
Що приличе на наши сарая.»
На Орфенъ се уста позлатиха,
И му се ду днешни денъ позлатени! 850
Това е Орфенъ направилъ!
И е устанала тая песна да се пея,
Чи и той си песна миловаше.