1.5. Прабългарите като лечители.

Според д-р Владимир Христов редица факти доказват, че древните българи са имали сериозни медицински познания, те умеели да правят сложни хирургически операции, дори трепанации на черепа. [17]

При находките от пустинята Такла Макан е открита мумия, на която приживе е направена гръдна операция, като оперативната рана е зашита с конски косъм. Намерени са и хирургически инструменти от този период (мумиите са на възраст 3 000 години).

Особено забележителни са извършваните трепанации, изучени и описани от д-р Петър Боев, чиято заслуга е, че световната наука ги призна за специфичен древнобългарски обичай, който " маркира" пътя на българите в Алтай през Средна Азия чак до централна Европа и Балканския полуостров. [18]

Посочените трепанации бивали два вида: символични (с магическо-обреден характер) и истински хирургически операции с лечебна цел. Символичната трепанация на черепа се отличава от реалната трепанация по това, че се премахва само външната черепна пластинка и част от гъбестото вещество (диплое), без да се засяга вътрешната пластинка на черепните кости. Следите, които оставят символичните трепанации, най-често имат овална форма, с диаметър от 8 до 20 мм и дълбочина от 0, 5 до 2 мм и се намират върху или в съседство със стреловидния шев на черепния покрив, предимно около точката на свързване с венечния шев (областта на Брегма).

При мъжкия череп от Плиска (VII-IХ в. ), който има три белега от ритуална трепанация, е приложен лечебен метод за лекуване на нервно или психическо заболяване. От намерените находки се установява, че трепанациите, правени за лечение на психически заболявания, са най-често в областта на темето (върха на главата).

При реалната трепанация се отнема и вътрешната костна пластинка (ламина интерна). При реалната трепанация на череп на 7-годишно дете от некропола при с. Одърци, Добричко (IХ-Х в. ) следата от трепанацията е върху лявата теменна кост. Пирамидата на лявата слепоочна кост е разрушена от възпалителен процес, който е и вероятната причина за трепанацията. Трепанацията на черепа се налагала най-често при сериозни травми на главата (например след удар с боздуган, меч или бойна секира) за отстраняване на костиците, притискащи мозъка. Черепът от Ловешкия некропол (VIII-ХI в. ) свидетелства за трепанация, направена приживе и довела до оздравяване. В случая се счита, че оперативното вмешателство се е наложило след счупване на черепа и хлътване на част от костта. След грижливото обработване на травматичната рана не се е развил супуративен процес. Това означава добри познания по асептика и антисептика, оперативни инструменти и използване на билки за упойка - мак, блян (съдържа скополамин и се дава като успокоително при психомоторна възбуда), мандрагора, коноп, мухоморка, зърнеш и алкохол. При правенето на лечебните трепанации древните български хирурзи са действали изключително внимателно, защото в случай на неуспех и особено ако пострадалия е бил важна личност, те са били погребвани заедно с умрелия пациент!

Подобен случай е описан от Георги Костов и потвърден от изследователя на древни български некрополи от Украйна Константин Красилников. [19] В гроба на хирурга, чиито ръце и глава са били отсечени, са намерени медицински инструменти и специални кръгли сребърни шаблони за извършване на трепанации. Последното доказва, че древните българи са знаели за антисептичните свойства на среброто.

Обгарянето (моксата) като оперативна техника е донесено от българите на Балканския полуостров. Моксата се извършвала с корени от тръстика, обвити с вълна и напоени с мас. Има данни, даващи основание да се приеме, че българите са използвали и акупунктура - практикувана е с игли от акация, глог и игли от кост. Дори до началото на ХХ век е имало народни лечители в района на Пернишко, практикуващи лечение с игли от акация.

Древните българи отглеждали различни домашни животни едър и дребен рогат добитък и най-вече коне. Като добри животновъди те са познавали добре различните заболявания при животните и са ги лекували. Вероятно моксата и акупунктурата първоначално са прилагани върху животни, а след това тези методи са използвани и при хората. С помощта на моксата и лечебното обгаряне с нажежено желязо те са лекували копитния гнилец при конете и овцете, а също така и някои специфични заболявания, предизвикани от животните на хората като " синя пъпка" (Pustula maligna) или злокачествения цирей (Folliculitis Staphylogenes Profunda Agminata). В китайската ветеринарна акупунктура са описани различни методи за лекуване на животни и то най-вече на коне. Тъй като е известно, че конете не достигали в Китай и били внасяни отвън от хуно-българите, можем да определим откъде е заимствана тази традиция.

Бойното изкуство на българите и техниките със захвати показват, че за лечение са използвани и техниките на мануалната терапия - чекръкчийство. При сравнителния анализ между българската и източната медицина, се открива един интересен факт: известните у нас " чекръкчии", които умело наместват кости и изкълчени стави, имат своеобразен тест-изпит за майсторство да сглобяват счупена стомна в чувал, без да я гледат, а само с опипване). Абсолютно същият изпит - тест съществува и в Китай за техните народни лекари - специалисти по ортопедия. Знае се, че мнозинството от тях са и специалисти по бойни изкуства У-Шу и Ци-Гун.

Ето, как, византийски извори описват " лечителското чудо" на българските лечители: „По време на бой български боец бил посечен с меч в корема. Боецът паднал на земята и в този момент бил подаден някакъв особен сигнал и до него дотичал възрастен мъж, облечен в дрехи от бяла агнешка кожа. Той поставил някакви щипки, с които затворил раната, намазал я с клейоподобен мехлем, след което извършил странни движения с ръце над раната... ”. Боецът се почувствал по-добре и скоро отново влязъл в боя.